Не забравяйте: животът е прекрасно нещо! – Райнер Мария Рилке

„Истинският поет е рядкост в наше време, но още по-рядко се среща

истински поетичното битие, съвършеният стил на живот.“ (Ст. Цвайг)

Това „нравствено чудо“ е част от магията около „външно така незабележимия“ Рилке.

Роден е на 4 декември 1875 година в Прага, тогава част от Австро-Унгария. Детството му е сложно и противоречиво. От една страна майка, която го облича и възпитава като момиче до 6-годишна възраст. Нарича го Рене и за нея той замества първородната дъщеря, починала малко след раждането. Само в тази роля той чувства майчина обич. От друга страна – баща, който цял живот мечтае за военна кариера, а работи като железопътен чиновник. Без да се интересува от литературните стремления на Райнер, 11-годишен го изпраща в кадетско училище. От семейство, което пренебрегва неговата същност и желания, момчето попада в напълно чужда и далечна за него среда. Тези пет години, изпълнени с ограничения, страх и самота, го смазват психически и физически. Но и създават у него силен свободолюбив дух.

Продължава обучението си в Търговската академия на Линц, а след това преминава към философия, право и история на изкуството в университетите на Прага, Мюнхен и Берлин. Важна част от живота му са неговите странствания из Европа – Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция. И Русия, където неведнъж се среща с Лев Толстой и Борис Пастернак. Именно по време на неговите пътешествия „в хотели, замъци, наети стаи и апартаменти“ се ражда творчеството на Рилке. Като компенсация на нелекото детство, животът му след това е вълнуващ и свободен, пълен със страст, любов и интересни срещи. А жените в него играят важна роля, привлечени от „веселата и нежна аура“ на поета. Те го вдъхновяват, съветват и покровителстват. Сред „избраните майки“, както ги нарича, са „едни от най-харизматичните жени на неговото време: писателката Лу Андреас-Саломе, меценатката принцеса Мари фон Турн унд Таксис и скулпторката Клара Вестхоф, за която се жени през 1901 година“.

Умеещ да създава приятелства, той е изключителен слушател, който се отдава с голямо удоволствие на това занимание. А когато заговори, едва се долавя „красивия му дълбок глас“. Учудваща е неговата „сила да внася хармония във всичко около себе си, да притъпява бруталното, да превръща грозотата в съвършенство.“ Дори бедните квартири, които обитава, преобразява в „шедьовър на реда“ – по свой си начин, „винаги с дреболии, защото не търси и не обича лукса“. И винаги успява да бъде свободен, да не се обвързва с нищо, защото свободата е най-важна в живота му:

През 1894-1897 г. издава по една стихосбирка всяка година около Коледа, а в1903 г. ги обединява в сборника „Първи стихотворения“. В есента на 1899 г. за една нощ написва „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“, може би най-известното му произведение. С новото 20-то столетие идват  „Книга на образите“ в четири части (1902–1906), „Часослов“ (1905), написана в Париж докато работи като секретар на О. Роден, „Нови стихотворения“ (1907), „Реквием“ (1909), романът „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (1910). През 20-те години в Швейцария завършва „Дуински елегии“ и замисля цикъла „Сонети към Орфей“ – поетична изповед.

Неговото „чисто изкуство“, създадено в духа на немския неоромантизъм веднага привлича вниманието на Гео Милев. И още в 1919 г. той превежда за библиотека „Везни“ стихове на този „естет и майстор на формата“. По-късно и Николай Лилиев публикува в сп. „Златорог“ творби и очерк за австрийския поет.

Стефан Цвайг – друг голям австрийски писател и поет, оставя точен образ на деликатния Рилке, към когото изпитва преклонение:

„Той не притежаваше навици, нямаше адрес, нямаше всъщност и отечество, еднакво обичаше да живее в Италия, във Франция или Австрия и никой не знаеше къде се намира в даден момент.“

„Никога не се разпалваше, не се опитваше да убеди, да обори някого, а когато усетеше, че го слушат прекалено много хора, че е станал център на внимание, бързо се отдръпваше и затваряше в себе си… Но тази сдържаност на Рилке в никакъв случай не бе високомерие или плахост и най-погрешното би било да си го представяме като невротичен, душевно разстроен човек. Той умееше да бъде прелестно непринуден, да разговаря по най-естествен начин със съвсем обикновени хора, да бъде дори суховат. Не понасяше единствено шума и грубостта… Там, където се появяваше той, атмосферата сякаш се прочистваше.“

„Той срещаше много хора, обикаляше много градове, а защитата му беше неговата пълна незабележимост, една трудно описуема кротост и тишина, която създаваше около него ореол от недосегаемост. Във влака, в ресторанта или на концерт, той никога не би направил впечатление. Обличаше се скромно, но много чисто и с вкус, избягваше всеки атрибут, който би могъл да изтъкне, че е поет, забраняваше да се печатат негови снимки в списанията, воден от непоколебимата воля да избегне всяка публичност, да си остане обикновен човек като другите, защото искаше да си запази възможността да наблюдава.“

Краят на този необикновен творец идва в Швейцария. Последните му години преминават в кулата на замъка „Мюзо“ – възможност, осигурена от приятели. Там сътворява стихове на френски език, вдъхновени от поезията на Пол Валери и Андре Жид. На 29 декември 1926 година Райнер Мария Рилке умира, едва навършил 51 години. Погребан е в двора на стара църква сред Бернските Алпи.

„Понякога с някой народ се случва така, че умре ли негов поет, сякаш с него загива и самата поезия“.

Такъв е и Райнер Мария Рилке – „един поет, който никога не изпъкваше в обществото, никога не издигаше глас сред хората и чийто жив дъх почти не се усещаше. Ала никой не е липсвал на нашето време така, както този най тих човек, когато си отиде.“ (Стефан Цвайг)

Августина САВОВА