„Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич!“ – Стефан Цанев

Каквото и да се каже за таланта на Стефан Цанев, все ще е малко. Блестящ майстор на словото, той твори във всички литературни жанрове: поезия и публицистика, есеистика и проза, драматургия… А по дългия си творчески и житейски път самоотвержено и смело брани неизменно

ИСТИНАТА И СВОБОДАТА.

Роден е на 7.08.1936 г. в русенското село Червена вода.

„От мама наследих недостатъка да давам винаги правото на другия. От баща си – да си подсвирквам, когато ми е тежко” – споделя поетът.

„Аз тръгнах сам в живота, 13-годишно селско момче, без контрол, без напътствия, не отговарях за нищо пред никого − единствено пред себе си, сам си определях посоките, сам решавах съдбата си.”

Завършва гимназията „Баба Тонка” в Русе, журналистика в Софийския университет, следва две години право, а после пет години учи драматургия в Москва. Повече от 40 години работи като драматург в различни театри: „199”, „София”, Сатиричния театър, Военния театър, Пловдивския драматичен театър.

Горд, независим, достоен върви по нелекия житейски друм в „жестокото и подло време”. Обожаван или отричан, възхваляван или преследван, Стефан Цанев остава верен на своя девиз:

„Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич!“

Стиховете му са превеждани на всички европейски езици, на китайски, арабски, монголски, иврит; пиесите му се играят по световните сцени.  Четиритомникът „Български хроники” се радва на невероятен читателски интерес и огромен тираж. А зад всяка негова дума от интервютата, събрани в книгата му „Дяволите в ада ще ми ръкопляскат” („ИК Жанет 45“, 2003), прозират съвестта и моралът на твореца:

• Няма нищо по-жалко на света от страхлив писател. 

• Често ми казват: „Ти ли ще оправиш света?” Казват ми да не се правя на светец. Наричат ме черногледец, циник, враг и пр. Понеже имам дързостта да говоря против, да протестирам. Протестираш срещу нещо, което вярваш, че може да се промени към добро. Който не вярва – не протестира.  

• Най-важното в този живот е да запазиш достойнството си при всички обстоятелства и на всяка цена, в името на нищо не трябва да се унижаваш – иначе, каквото и да постигнеш, няма смисъл. Пагубно е онова благоденствие, постигнато с цената на душевното ни опустошаване. Човек е истински човек, ако обстоятелствата не влияят на неговата човечност. Аз отказвам да приема всички доводи, които ни правят нечовечни.

• Трябва да спасим децата си. Страх ме е, че ги заразяваме със своята безскрупулност и прагматизъм. Едно дете, израсло без романтика и идеализъм, е готов утрешен престъпник. 

• Това, че докарахме нещата дотам децата ни да бягат от своето отечество – историята няма да ни прости никога. Това е големият ни исторически грях.
• Децата трябва да бъдат оставени свободни, да не ги възпитаваме, да не ги опитомяваме, да не ги дресираме, да не ги превръщаме в наши подобия. Иначе тежко ни! 

• На децата бих завещал да не подражават на нас, да се срамуват от нас. Те са умни и отсега разбират, че няма нищо по-унизително от това хората да се делят на партии, да подчиняват мислите си и чувствата си на партизански интереси. Това е падение, което кара човека да се чувства като овца, подчинена на един овчар и на една идеология, което те лишава от правото да бъдеш индивид. Това е най-обидната деградация в историята на човечеството. 

• Аз съм индивидуалист, ясно е отношението ми към всякакъв вид организации и прочие: черна овца ли си, бяла ли – все си овца, щом си в стадото…

• Да живееш бедно е непоносимо, но да живееш безсловесно е безсмислено.

• Хигиена е нужна – отвън и вътре в себе си. Аз не вярвам в благородната роля на едно изкуство, създадено в атмосфера на нечистоплътност, на унижения, на компромиси, на грубост, клевети и пр.

• Посредствеността ме плаши по-малко, отколкото талантливата подлост. Нечестният талант е обществено опасен. 

• Докога ще се избиват хората? Кой пося в душата на човека тази смъртна ненавист към човека? Какво струват всичките ни философии и поезии, всичките ни знания за природата и космоса, щом се избиваме един друг като животни? Не, защо обиждаме животните – вълкът не убива вълк, змията не удушава змия, животните не убиват себеподобните си – само хората убиват хора. Защо? 

• Властта си остава най-голямото изпитание за нравствената устойчивост на личността.  

• Едва ли ще намерите друга държава по света, където интелектуалният труд да не се брои за труд, както това е у нас. 

• Големите държави са като големите риби – гледат да нагълтат малките. И ние няма защо да се навираме в устата им самички. А това правим през цялото време. 

• Наричаме България държава, отдавна престанахме да я наричаме отечество. 

• Поетът има един бог: истината, един повелител: Негово Величество Народът, и един съдия: собствената си съвест. 

• Поетът може да не е професионалист, достатъчно е да има талант, за да напише пет стихотворения, гениални като Ботевите. Но това не може да се случи в драматургичното изкуство. Театърът е сложна сплав от думи, музика, движения и светлини, в театъра човек трябва да е професионалист във висша степен. В театралната зала всяка вечер влизат петстотин души – нямаш право на аматьорство. Ако авторът, режисьорът и актьорите успеят да накарат зрителя да забрави, че е на театър – това е върховното. Езикът трябва да е изящен. За съжаление в нашия театър се говори лош, делничен, уличен език. Аз съм за елитарност на словото. 
• Печатаните стихове са като стрелба във въздуха – не знаеш кого ще улучиш… 
•  Поезията за мен е като вика на новороденото: ако не извикаш, ще умреш! Само тогава трябва да се пишат стихове – когато в теб нещо нараства и иска да излезе на бял свят, дори против желанието ти – ще умреш, ако не го извикаш. А не да се напъваш да измисляш.
• Музиката и изобразителното изкуство са божественият глас и божественото лице на мирозданието. 
• Всичко необичайно ме интригува.
•  Ругаят ли ме – значи все пак съм постигнал нещо. Завистта и злобата са най-сигурните индикатори за успех.
•  Когато ме хвалят – страхувам се от провал.
• Тези, които ни гонеха навремето, сега пак ни станаха началници и пак ни погнаха. 
• Заради партия никога не бих отишъл да се пържа в ада; заради идея – предпочитам сега и тук; ако попадна в ада заради мечта – даже дяволите ще ми ръкопляскат! 
• Властта е длъжна да се грижи еднакво за хляба и за душата на народа си. Не лакеи, не мижитурки и невежи – само горд и умен народ може да изгради свободна и демократична държава. 
•  За почуда на света обаче Министерският съвет, състоящ се от стотина чиновници, заделя от бюджета за себе си 40 милиарда лева, а за националната ни култура (театри, опери, симфонични оркестри, кина, книгопечатане, библиотеки, читалища, паметници на културата, музеи, галерии и пр.) – 33 милиарда! Толкоз! Почти колкото харчим за скопяването на бездомните кучета… 
• Няма нищо по-отвратително в една бедна държава от самодоволни и тънещи в разкош държавници.  
• Ще си тръгна от този век с голямото учудване как е възможно тази толкова красива и богата страна да бъде докарана до такова всенародно бедствие. 
•  Да управляваш държавата, трябва да си управлявал поне един град. А нито един от нашите държавници не е управлявал дори едно село.
•  Робството ни е отучило да се радваме на свободата. 
• Демокрацията не е социална формация, демокрацията е личен манталитет – начин на мислене, начин на поведение. Затова трябва да пазим демокрацията както в себе си, така и от себе си.
• Днешните апостоли на човеколюбието върху окървавената ни планета, днешните пророци на духа в нашите превърнати на бит-пазар държави – са хората на изкуството. С всичко съм готов да се сражавам, пред простащината капитулирам. Простакът е непобедим.
•  Изкуството не е работа за прехрана, не е само професия, а е предопределение, мисия. И никаква мизерия, никакви заплахи, никаква смърт – нищо не може да ни спре.  

  Останалото е размисъл…