„Неизвестният известен“ Константин Мутафов

„Той беше един такъв особняк. Беше много весел и много тъжен същевременно.

Много сложен човек беше и имаше много сложно мислене.“ (Стоянка Мутафова)

Константин Мутафов се ражда на 23 март 1879 година – най-вероятно в Битоля, където се срещат и венчават родителите му. За него, обаче, родно място е Русе – градът, приютил известния тревненски Мутафов род още преди Освобождението. Градът, в който се завръща след 10-годишно странстване из чужбина баща му с черноока хубавица и бебе на ръце. Мястото, където преминава детството на писателя, белязано от обвита в тайнственост и пазена ревностно драма, свързана с неговата майка – красивата София. Не успяла да свикне с новия живот и липсващата й Битоля, тя често се връща там с малкия Константин. Докато веднъж заминава сама (детето е скрито от баба си) и повече не идва в България. Минават десетилетия, момчето се превръща в 30-годишен мъж. По време на гастрол в Македония с театралната трупа отива в майчиния роден град с надежда да срещне жената, дала му живот. Но разбира, че „до последния си дъх е страдала и умряла с неговото име на уста – все повтаряла “Коце, Коце…”. След трагичната раздяла с любимата, баща му се посвещава на своя син. Пренебрегва поетичните заложби и работи като чиновник, контрольор, надзирател, за да осигури добър живот на семейството. Възпитан строго от баба си, Константин пораства “умно, изобретателно и палаво момче с крехко здраве”. Учи в образцовата Русенска мъжка гимназия и завършва като частен ученик.

“Едно събитие променя живота му. При гостуване на княз Фердинанд в Русе гимназистът произнася прочувствено приветствие. Князът е силно впечатлен и по царски се разпорежда да бъде отпусната на младежа стипендия за следване в Англия, където да се подготви за дипломат. Пред младия Мутафов се открива възможност за солидна кариера на държавен служител, но това не се случва. Той обича театъра и не желае да става дипломат. Отказва стипендията и заминава за Италия.“

Роднините подкрепят младежа, но възможностите им не са големи – “купуват и обработват лозе, за да може да завърши драматична школа в Милано.” Три години се бори с мизерия и глад, но успява да усети магията на Рим, Флоренция и Венеция преди да се върне в България. Новият 20-ти век посреща в Русе. Само на 21 години е, изпълнен с мечти и енергия. Заминава за София и постъпва в трупата на „Сълза и смях“ като редовен артист.

„Актьорствах няколко години, но актьор не станах. В моя живот играха голяма роля съчиненията на Макс Нордау….На едно място той афористично казва, че изкуството на актьора не е оригинално…той възпроизвежда чужди мисли и чужди думи. Тая мисъл … ми се вгнезди в главата и тя не ме оставяше спокоен; тя ме смущаваше и на сцената. Така аз я изоставих като актьор и се отдадох да работя за нея като писател. Добре ли, зле ли – не знам”.

След края на актьорската си кариера остава свързан със сцената. Назначен е в Народния театър (1907) като библиотекар, а по-късно за артистичен секретар. Тук се посвещава на литературна работа. Превежда от френски, италиански, руски, и турски. Той е сред първите наши драматурзи-модернисти. Създава пиеси за възрастни и деца, някои от които са наградени на първите конкурси за литература и драма. Най-известна сред тях е “Пленникът от Трикери”, чиято премиера е през 1917 г. Поставена е от Кръстьо Сарафов и с участието на Адриана Будевска, Васил Кирков, Сава Огнянов, Борис Пожаров. Темата за погрома над българите в Солун по време на Междусъюзничската война и първия концлагер в Европа на о-в Трикери е близка на автора, сам участник в Балканските войни. След години по пиесата е написан сценарий и заснет филм (1929).

Докато работи в Народния театър Константин Мутафов среща в дома на свой приятел Екатерина Джансъзова. Младата жена преподава история, френски, латински и старогръцки език в елитна столична гимназия. Получила класическо образование в Сорбоната, тя излъчва финес и интелект. Женят се през 1921 година и още през следващата се ражда дъщеря им Стояна-Мария, а след нея синът Румен. В дома им винаги цари хубава атмосфера – интересни разговори, срещи с писатели и артисти, смях и веселие.

През 1924 г. Константин Мутафов приема поканата да стане уредник на отдел „Архиви“ в Народна библиотека, където постъпват ценни исторически документи. За детайлния им анализ изучава няколко езика – гръцки, сърбохърватски, румънски, чешки и испански. 20 години работи по създаване на този фонд, въвеждайки строг научен ред в неговото класифициране и подреждане. Паралелно с това продължава да пише в различни жанрове – драми, разкази, поезия, есета, критика, та дори роман („Невяста неневестная“). Редовно публикува във в. „Литературен глас“ и списанията „Библиотека“, „Художник“ „Златорог“, „Българска сбирка“ „Родна реч“, „Българска мисъл“.

Наближават годините около Втората световна война и за писателя те се оказват особено тежки. Към всички ужаси, които тя води със себе си, се прибавя и сериозен здравословен проблем. С всеки ден губи зрението си, застрашен от пълна слепота. Умира на 19 март 1946 година в София. И настъпва забравата. Близо десетилетие по-късно вдовицата му ще сподели с болка: “Вече 9 години от смъртта му ще се навършат, а аз нямам средства един камък да поставя на гроба на писателя и добрия и скромен човек”. Част от духа, интелекта и таланта на писателя-театрал остава да живее в неговата дъщеря – легендарната българска актриса Стоянка Мутафова.

Ренесансова личност с европейско възпитание и широка култура, истински познавач на класическите литератури и езици, Константин Мутафов неминуемо попада във фокуса на художествения живот у нас в първата половина на 20-ти век. Един от основателите на Народния театър и Архивния отдел в Националната библиотека, той насочва българската драма по пътя на модернизма още преди Яворов. Негови са и почти всички преводи на книги от италиански език до 1944 г.

През 2017 г. е издадена книгата на Велислава Донева, Веселина Антонова и Стефан Вичев „Константин Мутафов. Животоописание. Творчество“. Това е единственото, но пък много задълбочено изследване на живота и творчеството на тази „необятна“ личност.

Августина Савова, 2026