„Човек може да приеме истината, но не може да я знае.” – УИЛЯМ ЙЕТС

На 13 юни 1865 г. в Дъблин е роден УИЛЯМ БЪТЛЪР ЙЕТС –  поет, есеист, драматург и критик. Името му е свързано с Ирландското литературно възраждане и създаване на Ирландския национален театър, чийто директор е 40 години. Той е първият ирландец, носител на Нобелова награда за литература (1923). И още по интересно – един от малцината, които пишат най-значимите си произведения след получаването й. Високото отличие му е присъдено „за неговата винаги вдъхновена поезия, която по крайно артистичен начин  дава израз на духа на цяла една нация”. Син е на правист и художник, член на Кралската ирландска академия. Почти всички в това семейство имат артистични наклонности и усет към живописта.  Отраснал с ирландските приказки и песни на своята майка, цял живот живее с тази митология и присъщата й романтика, претворявайки ги в поезия. Летата редовно прекарва в родния край на майка си – графство Слиго, Западна Ирландия. Там е неговият духовен дом или както сам го определя „земя на сърцето ми“.  Пише стихове от ученик. Първата му книга е „Пътешествията на Ойсин и други стихотворения” (1889).

През 1889 г. Йейтс се запознава с Мод Гон – млада английска наследница и ревностна ирландска националистка.  Увлечението към нейната красота и начин на изразяване го прави зависим за дълго.  Въпреки неколкократните предложения за брак, тази любов остава несподелена. От този момент нататък започва „тревожността в живота му“,  която се отразява и на неговите стихове. В ранния си период (до края на XIXв.) поетът изпитва силното влиянието на Шели,  мистицизма и окултизма, използва загадъчни образи и символистични структури. Но за разлика от другите модернисти, които експериментират със свободни стихове, владее до съвършенство традиционните форми. След 1900 г. поезията му придобива по-материална и реалистична форма, до голяма степен се отрича от младежкия си трансцендентализъм, но продължава да се вълнува от въпроса за цикличността на живота, материалните и духовни  маски на личността.

Неговите най-важни сборници с поезия са „Зеленият шлем (1910) и „Отговорности“ (1914), а „Кулата“ (1928), „Извитите стълби“ (1929) и „Нови поеми“ (1938) са по-зрелите и много важни творби в световната литература на XX в. Той е автор на предговора към английския превод на стихосбирката „Гитанджали“ от Рабиндранат Тагор (първият неевропеец, носител на Нобелова награда за литература).  През 1926 г. излиза неговата „Автобиография”, а през 1940 г. (посмъртно) – „Последни стихове и пиеси”. 15 години преди смъртта си получава славата на национален ирландски поет, участва в създаването на Ирландската литературна академия, подготвя радиопредавания, редактира „Оксфордската антология на съвременната поезия” (1935), сенатор е в свободна Ирландия. Умира в едно селце на  Френската Ривиера през 1939 г., погребан в Рокбрюн, Франция. Т. С. Елиът го нарича „най-големият поет на нашето време”.

Августина Савова, 2019