„Всяка власт е насилие над хората и ще настъпи време, когато няма да съществува нито властта на кесарите, нито каквато и да било друга власт. Човек ще премине в царството на истината и справедливостта, където поначало ще бъде излишна всяка власт.“

Михаил Булгаков

 

3-годишният Миша със сестра си Вера

Най-големият син на учителката Варвара Покровска и Афанасий Булгаков, професор в Духовната академия, се ражда в Киев на 15 май 1891 г. Кръстен е на дядо си – Михаил. След него в семейството се появяват още шест деца – четири сестри и двама братя.

„Ние бяхме черковни дворяни, двамата ни дядовци бяха свещеници;

единият имаше девет деца, другият – десет.“

(Надежда Земска, сестра на Михаил Булгаков)

 

Семейството през 1902 г. Миша е горе вляво.

 

 

Градът по онова време е весело място с усмихнати хора и улици, ухаещи на кестени, с красиви градини и открити кафенета. Вечерите на голямото задружно семейство преминават в „културни, музикални и театрални“ занимания. Имат домашен оркестър, в който всеки свири на някакъв инструмент или пее. Могат цяла нощ да чакат пред театъра за билети и често си правят представления на големия балкон във вилата, където прекарват всяко лято. „Ръководел ги и сам играел най-големият брат Михаил Булгаков.“

 

В такава спокойна и безгрижна атмосфера 10-годишният Миша постъпва в гимназия и завършва пет години по-късно, но в съвсем друга ситуация. Бащата е сполетян от бързо развиваща се бъбречна болест. Нито киевските, нито московските лекари успяват да помогнат и през 1907 г. умира, оставяйки близките си в тежко положение.  Академията отпуска пенсии на професорското семейство. Колегите-преподаватели също помагат, особено Василий Екземплярски. Професорът по богословие е колекционер на гравюри и фотографии с изображението на Христос. Хиляди на брой, разглеждани многократно от бъдещия писател още в детските години, те се запечатват дълбоко в съзнанието му и изплуват многократно в мигове на творчество.

Майката успява да изучи всичките си деца в добри училища. Думата и желанието й са закон в семейството. Иска Миша да стане лекар като нейните братя. Вероятно това е причината той да постъпи в Медицинския факултет въпреки литературните увлечения – още 7-годишен пише разказ, а като ученик измисля „хуморески“, предизвикващи неудържим смях сред приятелите.

Бурният политически живот на киевското студентство през 1909-1913 сякаш не докосва Булгаков. Стачките и демонстрациите остават някак встрани от неговия устрем към „бляскавата“ лекарска професия, с която се надява да получи мечтаната свобода. Това не пречи в същото време артистичната му природа да го води и в други посоки – посещава кинокурсове, дори се замисля за оперна кариера. 

Татяна Лапа, 1910 г.

Още студент, почти на шега, се оженва (25 април 1913 г.) за първата си любов Татяна Лапа. Времето е трудно, парите са малко и трябва да се пестят. Булката е с плисирана пола и обикновена блузка, но затова пък „кой знае защо, ужасно се превивахме от смях по време на венчавката. До вкъщи от черквата пътувахме в карета.“

Животът на младоженците преминава весел и безгрижен – разходки, танци, концерти, театър, кино … „Легендарното време“, обаче, свършва. „Внезапно и страховито“ настъпва историята. През лятото на 1914 г. в Саратов при семейството на Татяна ги заварва вестта за избухването на Първата световна война. Студентът по медицина  Михаил веднага се включва в лекуването на ранените, пристигащи от фронта. Такова е началото на неговата практика. Заедно с колегите си от университета предсрочно завършва. Записва се в „Червения кръст“ и започва работа в болница, винаги близо до военните действия. Сменят местоназначението му, понякога Татяна е с него като медицинска сестра. Така изминават две години на фронтови лекар. Години, в които започва да пише все по-сериозно. 

След Октомврийската революция се завръща от дълбоката руска провинция в родния град. Завръща се измъчен физически и душевно, с повтарящи се тежки депресии и постоянен страх,  пристрастен към морфина, помогнал му да преживее алергична реакция от препарат срещу дифтерит. Семейството трябва да се издържа и  Булгаков открива лекарски кабинет, в който му помага Татяна. Печелят малко – в града има много лекари, озовали се тук на връщане от фронта. Времето е неспокойно в цяла Украйна, особено в Киев. Властта преминава от едни ръце в други, ситуацията се променя много бързо. Като повечето лекари по време на Гражданската война, е мобилизиран. Изпратен в Кавказ, се разболява от тиф и едва не умира. Чувствителната му природа е принудена да понесе твърде голяма тежест – пред неговите очи убиват хора и той не може да попречи на това. Реалността се оказва потресаваща: „Никой не знаеше кой кого ще разстрелва утре, чии портрети ще се окачват, а чии ще се скриват, какви пари ще вървят и какви да се пробутват на наивниците.“ (Иля Еренбург)

В тези години все повече мечтае да публикува. В писмо от февруари 1921 г. споделя: „Закъснях четири години с онова, което отдавна трябваше да започна да правя – писането.“ Духовно свързан с великите руски писатели Гогол, Достоевски, Толстой, той не може да приеме насилието и зачеркването на старата култура, с които идва революцията. В същото време осъзнава важността и необратимостта на събитията. Вече е отпечатал първия си разказ (1919), последван от още разкази и фейлетони. И тогава прави своя труден избор: 

 „В началото на 1920 г. зарязах лекарското си звание с отличие

и взех да пиша.“

Решава да помага на новата съветска власт като журналист и писател, защото вижда нещо по-важно от разрухата на стария свят.  И това е пътят към новото – труден и тежък, особено за интелигенцията. Път, в който въпреки ужасите и страданията, човек е длъжен да запази морала си. Дори цената да е непосилна. Плащат я героите му („Бялата гвардия“, „Бяг“ и „Дните на Турбини“), плаща я и самият писател.

През есента на 1921 г. заминава за Москва. Работи като библиотекар и актьор, като репортер и хроникьор в няколко вестника. Семейството отново живее в студ, глад и оскъдица. Няма пари да се прибере в Киев дори за погребението на майка си. Но нищо не може да го отклони от намерението да бъде част от културния живот на столицата. С публикации във вестниците „Накануне“, „Гудок“ и списание „Русия“ става известен в литературните среди. Появяват се „Бележки по маншетите“, „Бялата гвардия“, „Дяволиада“, а по-късно и фантастичните повести „Фаталните яйца“ и „Кучешко сърце“. Вече има проблеми с цензурата и е наблюдаван от политическата полиция като „типичен идеолог на съвременната зложелателна буржоазия“.

С втората си съпруга Любов Белозерска

Забелязан от московските театрали, през 1925 г. получава няколко предложения да напише пиеси. Публиката е във възторг от неговите драми – „Дните на Турбини“, „Зойкината квартира“, „Пурпурният остров“.  Бързо поставя Булгаков в центъра на руския театрален живот. Въпреки забраните и враждебността на официалната критика, въпреки обиските и разпитите, на които е подложен, появата на всяка негова пиеса е събитие. През пролетта на 1928 г. завършва „Бяг“, написана специално за МХАТ и веднага отхвърлена от цензурата. Така и не е поставена на сцена тогава. Не помага нито застъпничеството на Горки, нито на Немирович-Данченко, оценили я като най-силната негова пиеса. Трудните отношения със съветската власт съпровождат Булгаков през целия живот. Карат го да чувства „безгранична умора“ и „безплодността на всякакви опити“ да се впише като творец в новите условия. Идва 1929 година, която го обрича на анонимност. Името му носи само беди. Или не се споменава, или се ползва като нарицателно за идейна и естетическа несъстоятелност. Правителството е наложило пълна забрана за публикуване на творбите му. Пиесите са сваляни една след друга от театралната сцена. Разбрал, че с драматургията е приключено, той се връща отново към белетристиката, изоставена през тези пет „най-театрални“ негови години.

Настъпва последното десетилетие от живота на Михаил Булгаков. Неговата сложна съдба напомня не една подобна в световната литература и особено Молиеровата. Свързва ги духовното превъзходство в сблъсъка между Твореца и Диктатора. Приличат си дори по писмата, които пишат до силните на деня, за да запазят чест и достойнство. Обзет от отчаяние, руският писател се обръща няколко пъти към Сталин и дръзко  заявява принадлежността си към интелигенцията, с която е „кръвно свързан“, и правото да бъде писател-сатирик във време, когато това е нежелано от съветската власт. Готов е да напусне Родината пред перспективата на „отписан човек“, обречен на „мизерия, изхвърляне на улицата и гибел“. Вождът-цензор, признаващ уж големия талант на Булгаков, го унищожава като творец, запазвайки живота му. Разрешава да бъде назначен за режисьор в МХАТ, както е пожелал самият писател. Осигурена му е скромна заплата, но обречен на мълчание, не вижда един свой ред отпечатан и не може да излезе извън страната. А в театъра се играе единствено „Дните на Турбини“ – пиесата, към която Сталин има слабост. И цялото това наказание е можело да бъде отменено, ако надрасне „идейните си заблуди“ и се присъедини към ръкопляскащите на новия режим. Не го прави, но продължава да се надява, подвластен на илюзията, че ще бъде разбран. Смъртно уморен и психически сломен, продължава да пише много. 

С Елена Сергеевна Булгакова

В тези години създава венеца на всичко, което е преживял  от „Дяволиада“ до последния недовършен „Театрален роман“ –  успех, но и огорчения; известност, но и неразбиране. Целият му живот е в „Майстора и Маргарита“. Писан цели 12 години, той има осем версии и няколко заглавия. Дори е изгорен от автора в мигове на умопомрачение и възстановен по спомени. В него съживява знакови случки, образи и идеи от културната памет на човечеството, свързва мит и история. През 20-вековната призма на християнството дава нов поглед към „вечните въпроси за добро и зло, любов и смърт, вина и изкупление“, за вярата, греховността и опрощението. Заедно с това вплита романтичната любов на Майстора и Маргарита – образи в известна степен автобиографични. От една страна самият писател с въпросите, занимаващи всеки творец – власт и изкуство, избор и страх, свобода или заробване на духа. От друга – Жената, вдъхновителка и опора. Въпреки литературните и исторически препратки, неин прототип е третата съпругата на Булгаков – Елена Сергеевна. Зад всичко това оживява абсурдната съветската реалност, изобразена виртуозно с помощта на гротеската и сатирата. И все пак по-важна от видимата реалност е другата, кореспондираща с текстове от „Евангелията и Откровенията“ на Йоан, „Фауст“ на Гьоте, „Златното гърне“ на Хофман, „Граф Монте Кристо“ на Дюма и реминисценции от Пушкин, Гогол, Достоевски.

Завършил романа през 1939 г., Булгаков събира приятели, на които чете ръкописа. Напразно всички са вцепенени и „паникьосани“ пред мисълта какво може да  последва, ако бъде публикуван. И този шедьовър остава „в чекмеджето“. А създателят му умира скоро (1940 г.) от болестта, убила неговия баща почти на същата възраст . Трябва да минат 26 години, за да бъдат издадени произведенията му, опазени от Елена Сергеевна. Дали  това става възможно заради „размразяването“, последвало смъртта на Сталин, или заради „отвъдното застъпничество“ на Гогол, както смята вдовицата на писателя – кой знае? По-важното е, че наистина „ръкописите не горят“, както вярва Булгаков. И те го поставят там, където му е мястото – сред майсторите в световната литература.

 

Августина Савова, 2021