„Най-много страдания в живота ни причиняват не тези, които мразим, а тези, които обичаме“ – ШИЛЕР

На 10 ноември 1759 г. в градчето Марбах на р. Некар е роден  ФРИДРИХ ШИЛЕР – геният, чиято съдба е белязана с величие и трагизъм,  един от плеядата даровити мъже, които ражда разпокъсана и изостанала Германия през втората половина на XVIII в. Само за 35 години те успяват да приобщят духовно нацията си към постиженията на изпреварилите ги англичани и французи, привличат погледа на цяла Европа и стават нейния духовен център.

 Потомък на обеднели швабски селяни и хлебари, младият Фридрих се ражда в дом, където цари оскъдица и недоимък.  Бащата, „прекарал голяма част от живота си на бойното поле, достига от обикновен фелдшер и войник до майорски чин, но заплатата му е малка“. Трябва да се пести от всичко, затова майката върши цялата къщна работа и отглежда сама двете си деца в една единствена стая.

„По външност Шилер е приличал много на майка си. Като нея той бил висок. имал стройно телосложение, светлоруси, почти червеникави коси, широко чело, нежна кожа с малки лунички и сини очи. Но още по-голяма е вътрешната, духовната прилика с нея. като Кант и Гьоте, Шилер е повече издънка на майка си, отколкото на баща си. Наистина нему той дължи своя интелект и упоритост в преследването на жизнените цели, но на нея дължи своята дълбока човечност – човечността на едно възвисено в страдание и копнеж сърце, – своя благ и дружелюбен нрав, своята доверчивост към близки и познати, своята скромност в отношенията си към хората.“

(проф. К. Гълъбов)

Ранното му детство минава сред красивата природа около градчето Лорх, където е изпратен да служи бащата. Именно тук се ражда интересът на най-великия немски драматург към историята. „Вековните гори и развалини от замъци“, както и разрушеният от селско въстание бенедиктински манастир с двора и гробниците си, стават прекрасен декор за игрите на неговото въображение, подсилено от бащините разкази за сражения и походи. С преместването в Лудвигсбург – „малкият Версай“ за швабските херцози, любимо място на аристократи и авантюристи, детето с очите си вижда какво значи кралско пилеене на средства за удоволствия и увеселения. За сметка на неизплатените с години офицерски заплати, херцогският двор се къпе в разкош. Този свят на разгул, интриги и жестокост, оживява по-късно в драмата „Коварство и любов“. Тук малкият Шилер за първи път гледа представление и разбира какво е театър. Сам изработва хартиени фигурки, които раздвижва с конци, подобно на марионетки, устройва домашни забавления. Готвен от баща си за свещеник, посещава латинското училище. Но малко след създаването на прочутата „Военна академия“, превърнала се в същински университет, поетът потегля към нея да следва право с издръжка от основателя й херцог Карл Евгений.

14-годишното момче попада в „атмосфера на тирания, доносничество и раболепие“. Тя го кара да се обърне повече към себе си и особено към книгите. Запознава се с просветителските идеи на Русо, който става негов кумир, чете преводи на Шекспир, очарован е от Лесинг и Гьоте. След две годишно юридическо обучение, по желание на херцога се прехвърля да учи медицина. Дипломира се и е назначен за полкови лекар с мизерна заплата. Вече е известен сред колеги и приятели като даровит поет и драматург. Подобно на Гьоте, става знаменитост не чрез стиховете, а с първата си драма „Разбойници”.  Премиерата е в Манхайм през 1782 г. и успехът надхвърля всички очаквания. Според очевидци театърът приличал на лудница: „…изблещени очи, стиснати юмруци, пресипнали викове в залата. Непознати се прегръщаха хълцайки, жени залитаха пред вратите почти припаднали. Развръзката се разрази в хаос …”  Авторът присъства на този триумф, неразпознат сред тълпата. Скоро пиесата е поставена в Хамбург, Лайпциг и Берлин. Заради  смелостта си открито да застане срещу произвола и подтисничеството на народа, получил забрана от херцога, някога негов благодетел, да се занимава с литература. Шилер напуска Щутгарт, за да стане драматург на театъра в Манхайм. Тригодишният престой там е изключително плодотворен. Амбицията му е да продължи делото на Лесинг по създаване на немски национален театър. Появяват се „Заговорът на Фиеско от Генуа” (1783) ,„Коварство и любов” (1784), „Дон Карлос” (1788). Изпаднал в тежко  финансово затруднение още през 1785 г., писателят е спасен от юриста Кьорнер, негов горещ почитател, който му отправя покана да замине за Лайпциг. Тази среда на сигурност, стоплена от истинското човешко приятелство, го вдъхновява и той създава одата „На радостта”, прозвучала 40 години по-късно във финалния хор на Бетховеновата Деветата симфония в Императорския театър – Виена. А век и половина след това тези две велики произведения, свързани завинаги в монолитно единство, стават химн на Обединена Европа.

През 1787 г. Шилер пристига във Ваймар, където министър на княжеството е Й. В. Гьоте. Той помага на младия си колега да заеме длъжността професор по история в Йена. И така започва това необикновено приятелство . В благородно съревнование между тях са създадени прочутите балади на Шилер – „Поръчителство”, „Жеравите на Ибик”, „Пръстенът на Поликрат” и др. Авторът на „Фауст” му предлага и сюжета на „Вилхелм Тел” – драма, написана само за девет месеца. Работейки само по карти, без дори да посети Швейцария, Шилер създава своя шедьовър, „превърнал се за поета в предсмъртен лебедов зов за свобода и справедливост между хората”.

Във Ваймар поетът среща съпругата си Шарлот фон Ленгефелд, с която се женят през 1790 г. :

„Едва сега мога да кажа, че живея, защото едва сега се радвам на живота си.“

Щастието не трае дълго. След година Шилер се разболява тежко от пневмония и това е само началото на поредица още по-тежки белодробни заболявания. Мъжествено понася болката и страданията, опитва се да успокои близките си и да покаже на приятелите „колко спокойно може да се умира“.

Продължава да твори. Издава списание, освен баладите, провокирани от Гьоте, написва „История на Тридесетгодишната война“ и серия философски есета.  След 1796 г. настъпва вторият му драматургичен период:  от трилогията за Валенщайн,  през „Мария Стюарт“ и „Орлеанската дева“ до „Вилхелм Тел“. Последната драма („Димитрий“) остава незавършена.

Умира на 9 май 1805 година. Погребан е в старото гробище при църквата „Св. Яков” във Ваймар. Край езерото в Брунен се извисява 28-метрова скала и в негова памет през 1859 г. по повод 100-годишнината му са изсечени думите: „На Шилер, певеца на Тел от Кантона Ури”.  От тогава я наричат скалата на Шилер.

Августина Савова, 2019