„Словото на Ивайло Петров е промисъл за живота и смъртта,

за живите и мъртвите вълнения на съществуването,

за любовта, за доброто и злото, за насилието, за плодотворното в разума,

но и за неговото безсилие, за живота като празник и съзидание,

но също и като произвол, отричащ човешкото в човека.“

(проф. Божидар Кунчев)

 

„Автопортрет“

Продан Петров Кючуков (истинското име на Ивайло Петров) е роден на  19 януари 1923 година в добричкото село Бдинци. По време на Втората световна война служи в окупираните от българската армия сръбски земи. След 9 септември 1944 г. е изпратен от новата власт в Унгария да воюва срещу германците и на два пъти едва не умира. Завърнал се от фронта,  учи няколко семестъра право,  после две години графика в Художествената академия при Ал. Бешков. През годините работи в издателство „Български писател“, сп. „Пламък“, в. „Литературен фронт“, Радио София. 

Привлича внимание като писател с повестта „Нонкина любов“ (1954) и става все по известен със следващите си книги: “Мъртво вълнение”, “Преди да се родя и след това” (1968), “Объркани записки”,  “Малки илюзии”, “Лъжливи хора”, “Любов по пладне” и “Божи работи”.

Романът му “Хайка за вълци” се превръща в „явление на новата българска литература“, получава наградата на Съюза на българските писатели през 1986 г. и нарежда Ивайло Петров сред българските класици.

 „Това е епохална книга, тя изкупи греховете на други големи писатели, които са били влиятелни за времето си, но са правили творчески компромиси през 50-те и 60-те години на миналия век. А книгата на Ивайло Петров е едновременно безпощадна и заедно с това е написана с любов към хората в България. Тя не е сатира, не е гротеска. Тя е книга трагическа и същевременно възвисяваща всеки, който може да я прочете с разбиране.”  (проф.Михаил Неделчев) 

            „Автопортрет“

Следват и други творби, а последната (романът „Баронови“) остава недовършена.  Неговите повече от 20 книги са преведени на китайски, монголски, немски, руски, японски, румънски, френски, полски, словенски и други езици. 

Умира на 16 април 2005 година.

Лауреат е на Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура “Хр. Г. Данов” за 2003 година и на много други, сред които:

 “Златен век” за принос в българската култура

Награда „Йордан Йовков“ за 1990 г.

Орден „Стара планина“ – I степен (2000)

Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” за литература (2002)

Почетен гражданин е на Добрич и Балчик. 

През 2006 г. Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в Добрич, в която е учил Ивайло Петров, учредява награда на неговото име.

През 2008 г. издателство „Литературен форум“ и фондация „Бъдеще за България“ учредяват Национална литературна награда „Ивайло Петров“ .

 

Из „ПРОМИСЪЛ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА:

Споделени мисли на Ивайло Петров пред проф. Божидар Кунчев

( сп. „Култура“, бр. 1 , 2023)

 

Когато си помисля за миналото, ми става тъжно. Защото на младини човек е бил по-щастлив, по-невеж и е намирал щастие и радост в много дребни и никакви неща. Особено бедният човек, ако му дадеш нещо мъничко, и той е щастлив. От какво ли не се радва едно бедно дете? А какво да кажа за упованието? Много често съм го казвал, че инстинктът за живот е много по-силен и стои над всичко.

* * *

Като съм бил момче, дете, не съм се страхувал от смъртта. Интересно, нали? После вече, като осъзнах, че няма да ме има, започнах да си обяснявам що е смърт. И защо тя съществува. И ако има някакви висши сили, защо са я създали. Ние се раждаме не по своя воля и умираме не по своя воля. Това са ключови въпроси, които винаги са ме занимавали.

Цялата човешка дейност според мен е не толкова осмисляне на живота, колкото отвличане на съзнанието от смъртта. Защото тези страсти са ни дали възможност да се отклоняваме от страшната мисъл. Не, тя не се отлага, но ние си въобразяваме, че я отлагаме. Защото хайде това да постигнеш, онова да направиш –  все да не мислиш за смъртта.

Спасението на човека от смъртта според мен е примирението. Да можеш да се примириш със смъртта. Но аз не мога да се смиря, все още не мога да се примиря.

* * *

Няма човек, който да открие тайната. тайните не са малко, не само в човешкия живот. Тайните са много и те на пръв поглед са прости неща. Да речем, как едно врабче с краченца като телчици и толкова малко, как може да изтрае на -20°  зимно време и да оживее? Учудва ме също така една малка семчица – как може да се кондензира в нея и да се проектира едно дърво 20 метра – с милиони листа, всички със своя форма, плодове, цвят и семки. Как може такова нещо?

* * *

Човек като узрее – и по тяло, и по дух – започва да вижда обективно живота. Тези страшни реалности на живота. Те полека изтласкват неговия идеализъм и любов. Почват да го лъжат, мамят, крадат, да го пращат на войни. И той започва да става по-мъдър и по-голям скептик.

* * *

Постиженията на цивилизацията не могат да се отричат, но има нещо друго – че човек не е дорасъл дотам, че да се ползва от демократичния живот и плодовете на собствената си цивилизация. Човек не може да използва цивилизацията си и тя се обръща срещу него – тъй както един шофьор се напива, качва се в хубава кола, със 100 км в час се удря в стълб и умира на място. Защото не може да управлява колата, не внимава. Отклонява се от изобретението си и то го убива. Същото е и с цивилизацията. Както ние днес не можем да бъдем на равнището на демокрацията. Хората – простолюдието, пък и най-умните хора ужким – и те я превърнаха в средство за нещо друго. Анархия.

* * *

Аз мисля, че съм страхлив човек. И все ми се струва, че когато съм викал силно, тия викове съм ги надавал от страх. Тия викове на децата в тъмното са, за да прогонят злите духове. Не съм някакъв храбрец. Аз съм търсил винаги пролука, от която да мога да погледна и да кажа нещо. Как стана с „Мъртво вълнение“? През 1959-1960 г. романът беше готов. В най-тежките времена. С какъв акъл съм го писал, не зная.  Но тайно, за себе си съм го направил. Беше жестока работа. Това е първата книга, която обърна всичко наопаки. Тя може да няма някакви литературни достойнства – според мен ги няма много – но има социална смелост, социален заряд, който ме е интересувал. И аз и сега си мисля на тези години, че автор, който се е опитвал да бъде далеч от социалните проблеми (не политическите!) на света, е егоист. Или може би така съм устроен, Аз не мога да се чувствам добре, когато плаче комшията, когато гладува, когато страда. Не мога поне да не мисля за него, да не му съчувствам, ако не мога да му помогна. И аз мисля, че всички гении, всички наши велики предшественици са били социално ангажирани. Като почнеш – Юго, Мопасан, Шекспир, Гьоте, кой ли не? Достоевски, Толстой. Те са били ангажирани.

* * *

Аз съм дошъл до едно заключение и съм го казвал, не знам дали съм го писал – едно от най-големите нещастия на човека е, че той не може да се поучи от миналото, че не се учи от него. Всеки човек иска да открие света за себе си и започва да го открива сам. Сега ако например кажеш на един млад човек: „Слушай момче или момиче, не пуши, не пий, живей нравствено …“ Ако си момиче, да речем, отиваш да се веселиш, весели се с мярка, прибери се, труди се … не! Всичко това човекът трябва да го изживее, да го преживее и чак когато остарее, тогава вече започва да предава мъдрост и опит на другите. И за мен това е  нещастието на човечеството.

* * * 

Дори и най-големите открития са направени от личен интерес. Ако щеш, кажи го от благороден интерес, от амбиция за слава, за пари … Но съзнателно като че ли нищо не е изобретено. Нали сега учените знаят, че като изобретят едно ядрено оръжие, какво ще стане. Уж са хуманисти! Интелектуалци хуманисти! А пак го правят! Макар да знаят, че държавата ще го вземе и после по техните глави. И пак го правят. Значи, ако те са съзнателни хора, те ще си кажат: „Чакай, моят ум е толкова голям, че аз мога да преобърна света. Бог ме е надарил с това, няма да го давам за мръсни цели“. Обаче пак го дават. За да кажат: „Ето, той е откривателят!“… Може да има някакви изключения.

* * *

Все съм си мислил, че всичко идва от жаждата за власт и насилие.  Човек трудно усвоява на властта. Парите и властта са едно и също. Насилието пък ражда насилие. Липсата на свобода на словото. Обаче пък напоследък си мисля, че много страшен е въпросът за свободата. Неразрешим. Ако говорим за народа, той си е тълпа. Да не го обиждаме, да кажем – мнозинство. Той не може да бъде обединен, не може да мисли еднакво. Пред него трябва да излезе някаква сила, като религия, като политика, за да обединява и да му дава възможност да има полза от нещо. Един селянин, един работник и всеки гражданин защо гласува за една партия? Защото тя му обещава някакви облаги. Мислиш ли, че някой ще си каже: „Няма да имам облаги от този режим, но дай да гласувам за него!“. Няма такъв човек.! Малко или много, има една корист. Нека я наречем благородна корист. А колкото до свободата, тя изисква време. Ние не сме дорасли до това. 

Изкуството е лукс. Трябва да се освободиш от много други неща в живота, за да имаш желанието или духовната необходимост да влезеш в картинна галерия. Това е лукс. да анализираш една книга, един филм, да слушаш хубава музика, да имаш нуждата да се усамотиш и да слушаш например Бетовен … Колко са хората, които имат това желание? Или пък колко имат възможност да го направят? И аз не мога да го правя даже. И аз искам да си купя картини от големи художници и да им се наслаждавам, защото, когато имам картина, непрекъснато я изучавам. За мен това е наслада. Опитвам се да разбера как се е получила тази хармония или дисхармония в картината, но нямам пари да си я купя …