„МОЯТА РОДИНА, МОЯТ СВЯТ НОСЯТ ИМЕТО СЛИВЕН” – ДАМЯН ДАМЯНОВ

Сливен има свое специално място и принос в националната ни култура. Дал е на страната ни плеяда просветители, творци, учени и интелектуалци, достойни синове и дъщери, с които се гордее и които обича.

Един от тях е Дамян Дамянов – поетът, поел първия си дъх в града под Сините камъни на 18 януари 1935 г. От ранното си детство изпитва тегобите на болестта, но не тя бележи живота му. „Той е най-големият страдалец сред съвременните български поети, който, въпреки невероятно тежкото си състояние, успя да запази достойнството си и творческата си репутация.” Блестящ лирик, благословен с талантливо перо, той излива върху белия лист искрено и честно най-съкровените си мисли и чувства, докосвайки душите и сърцата на поколения българи, оставайки верен на себе си, на поезията и на родния Сливен до края на дните си.

„Моята Родина, моят свят носят името Сливен. На непознаващия го, на чуждия, това име, сигурен съм, не говори нищо – едно градче, една точица върху и без това неголямата българска карта. По нищо неотличими от всички останали. Но за мен този град е всичко. Просто защото съм се родил и израснал в него, защото е най-красивата метафора на живота ми, защото е всичко…

Ах, колко много имена и лица има това безименно и безлично всичко! За човека то е първата глътка въздух, светлината, болката, възторгът, раждането и смъртта му… Целият смисъл на живота му. То е първият прозорец, показал на очите му светлината и мрака, последната снежинка и първото кокиче. То е онази шарена черджица под току-що проходилите му крачета, която той първом ще обърка с дворната мека трева, после – с острия уличен калдъръм и накрая – с неизбродимата пространственост на целия свят. Защото няма свят, който да не започва от една стая или от един двор. Няма всемир, в чието начало да не тече една дворна вада, да не пърпори една ветровито-слънчева круша с още живи белези от въжетата на първата люлка по клоните. Нищо няма без оня праг – зиме затрупан от сняг, есенес – от шума, който пръв те е извел по широкия свят и, може би, последен пак ще те върне от него. Прагът става улица, улицата – град, градът – Родина, Родината – свят. Свят – целият и навеки сбран у самия тебе… И се отваря една врата – невидима, малка, уж нищо и никаква сливенска портичка, през която сега едва ли би могъл да се провреш, но през която минава животът ти. Целият. Безначалният и безкрайният…

„Умре ли човек, четирсет дни след туй душата му обикаля поред места и хора – всичко, що е срещала като жива – взема си сбогом и чак тогава потропва на божията порта.”

… Но ходи, къде ходи, литне ли като гълъб из устата ми, душата ми най-дълго ще се заседи над един град. Над оня тих тракийски градец, който почва с един свършек от Стара планина, но не свършва нийде другаде, освен в сърцето ми… Като облаче, като птиче ще се завърти тя отгоре му и ще се чуди де първо да кацне: дали на клонатия вековен бряст в средата му, или на кулата с часовника, или пък нейде по оная изровена къса уличка, хлътнала из някогашния Татармезар, а днес – през уличка-две от центъра. Преди години това беше сляпа сокачка, но водеше към най-далечните светове на мечтата…

„… Умре ли човек…” Добре, че поверията и преданията не умират. Ни местата, ни градовете, дето сме се раждали. А с тях – и ние, смъртните, всеки от които е отнесъл завинаги по едно парче в душата си. По един С л и в е н, макар името му не всякога да е това.”

(„Ще има връщане”, С., 1976)