Съвременниците  разказват с възхищение за Морис Дрюон : необикновен човек, високо отличил се французин , борец за съпротива срещу нацистите, историк, член на Френската академия, рицар на Британската империя.  Пише  романи, разкази, история на Париж и невероятна седемтомна поредица за френския крал Филип IV, неговите синове и дъщери, проклятието на тамплиерите, падането на династии, корените на Стогодишната война. Книгите му постигат огромен успех във Франция и по света.

Епичната приказка за битки и предателства в поредицата „Прокълнатите крале“ показва защо Морис Дрюон е най-добрият писател на исторически  романи във Франция от времето на Александър Дюма-баща насам. В романите от поредицата има всичко: железни крале и удушени кралици, битки и предателства, лъжи и похот, измама, семейно съперничество, проклятието на тамплиерите, бебета, сменени при раждането, вълци, грях и мечове, гибелта на велики династии и всичко това (или по-голямата част от него) направо от страниците на историята.

“Проклети да сте всички, до 13-то потекло!” Това са думите на Главния майстор на Тамплиерите, докато чака изгарянето си на кладата по заповед на Френския крал. Годината е 1314. През следващия половин век наследниците не се задържат на престола – от болести, заговори и войни. Това е валсът на “Прокълнатите крале”.

Морис Самуел Роджър Чарлз Дрюон (Кесел)е роден в Париж. Той никога не опознава баща си Лазар Кесел, обещаващ актьор от руско-еврейски произход (роден в Оренбург, Русия), който се самоубива на 20-годишна възраст, когато Морис е на две годинки. Майка му, също актриса, се омъжва за богатия буржоа Рене Дрюон дьо Рейняк, който го възпитава като собствен син в Нормандия и чието име Морис приема.

Въпреки че от време на време е  воден да се вижда с руската си баба, Дрюон  има слаб контакт със семейството на истинския си баща до края на тийнейджърските си години, когато е  приет от чичо си Джоузеф Кесел, упорит женкар и авантюрист, който си изкарва прехраната като журналист и романист. Той  насърчава литературните амбиции на племенника си, въвеждайки го на парижката литературна сцена. През 1938 г. Морис се жени за Женевиев Грег, дъщеря на поета Фернан Грег, бивш приятел и съученик на Марсел Пруст, а през 1968 за Мадлен Мериняк.

През 1940 г. Дрюон служи в кавалерията. Демобилизиран след поражението на Франция, заминава при чичо си на Лазурния бряг. До 1941 г. и двамата се включват в Съпротивата, но Кесел е твърде известен и недискретен, за да остане незабелязана неговата дейност, така че се  налага да избягат през испанската граница през декември 1942 година.  След като стигат до Лондон през Португалия, те се поставят в услуга  на дьо Гол. Дрюон работи за „Honneur et Patrie”, докато Кесел пише през 1943 г. един от най-известните романи на Съпротивата, L’Armée des Ombres („Армията на сенките”).

Същата година, при посещение в Лондон, един от лидерите на Съпротивата, Емануел д’Астиер дьо ла Вигери (с когото Кесел се е срещнал десет години по-рано, когато и двамата са лекувани от наркомания), предлага Кесел и Дрюон да напишат  химн на Съпротивата. Резултатът е „Chant des Partisans”.

Един неделен следобед през май 1943 г. в хотел „Ashdown Park“ в Съри – заведение, често посещавано от френски изгнаници в Лондон – Дрюон и чичо му Джоузеф Кесел  написват петте стиха на песента, поставяйки ги в мелодия, която са чули изпята в Лондон от родената в Русия френска кабаретна певица Анна Марли.

На 6 юни 1944 г. генерал Шарл де Гол съобщава на френския народ по Би Би Си, че освобождаването на страната от нацистите е в ход. Излъчването му е последвано от вълнуващата мелодия на известната „Chant des Partisans” („Песента на партизаните”), песен само на една година, но вече станала неофициален химн на френската  Съпротива.

Началото ѝ е: “Приятелю, чуваш ли тъмния полет на гарваните над нашите равнини? Приятелю, чуваш ли глухите викове на окованата страна?” [„Ami, entends-tu le vol noir des corbeaux sur nos plaines? Ami, entends-tu les cris sourds du pays qu’on enchaîne?“]

Текстът е изпратен във Франция и публикуван в пресата на Съпротивата.   За първи път песента е записана от певицата Жермен Саблон за пропаганден филм, направен от режисьора Алберто Кавалканти, който  работи в Лондон за филмовия клон на  компанията „Краун”. Скоро песента става широко известна с първите си думи „Ami, entends-tu?“ („Приятелю, чуваш ли?”). Подсвирването на няколко тона в бара в окупирана Франция тогава е равносилно на политическо изявление. Оттогава е записвана  много пъти от певци – от Ив Монтан до Джони Халидей.

Когато прахът на лидера на Съпротивата Жан Мулен е пренесен в Пантеона в Париж през 1964 г., в края на церемонията тържествено се изпълнява „Chant des Partisans“. Той е официално вписан от френското правителство като един от трите френски национални химна заедно с „Марсилезата” и „Chant du depart” (официалният химн на Първата империя). Дрюон разказва, че Кесел му е казал в деня, когато са приключили с композирането на текста: „Знаеш ли, това е може би всичко, което ще остане от нас“.

След войната Дрюон предприема успешна литературна кариера, като частично се освобождава от чичо си, чиято личност е по-необуздана и бохемска от неговата. Първият роман в неговата трилогия „Les Grandes Familles“ печели желаната награда „Гонкур”през 1948 г. Разказът му за ожесточеното съперничество в семейство на индустриалци в следвоенна Франция и безмилостното  изобразяване на егоизма и безпощадността на буржоазията отразяват  тогава левите убеждения на Дрюон.

Той обаче става все по-консервативен и това отчасти е отразено в шесттомната му историческа поредица „Прокълнатите крале“, написана между 1955 и 1960 г. Доста по-късно пише и седмия роман от поредицата -„Как един крал погубва Франция“ (1977).

Романите разказват за мъките на френската монархия в периода, предхождащ Стогодишната война.  През 1972 г. поредицата е превърната в изключително успешна телевизионна драма. През 2005 г. е направена нова десетсерийна екранизация. И двете екранизации са одобрени от Дрюон.

През 1966 година е избран за член на Френската академия, заемайки освободеното място на починалия Жорж Дюамел.

На въпроса “Какъв е вашият принос в историята?” Дрюон отговаря:

Всички историци правят хипотези – военни, политически и други, когато тълкуват някоя част от историята. Романистът прави хипотезата психологически. Не се примирявам с историческата истина, но с цялото ми уважение към нея, давам свобода на диалога и интерпретацията на персонажите”.

Въпреки че той всъщност не е политическа фигура, статутът на Дрюон като „стар галист” и неговата знаменитост като писател, кара президента на галистите Жорж Помпиду да го назначи за министър на културата през април 1973 г. Това е период, когато Франция е все  още силно повлияна от спомена за събитията през май 1968 г. Дрюон веднага предизвиква възмущение в интелектуалните и артистични среди, като обявява, че няма да субсидира артисти с подривни намерения – „с просешка кутия в едната ръка и коктейл  „Молотов” в другата”. Той е несправедливо обвинен, че иска да наложи цензура. Когато Помпиду е заменен от центриста Валери Жискар д’Естен през май 1974 г., Дрюон отпада от правителството.

След 1980 г. той изоставя официалната политика и се посвещава на това да бъде  постоянен секретар на Френската академия (1985-99). Остава горещо отдаден на визията за голизма като морално вдъхновение, а не като конкретна политика . Едно от увлеченията му в по-късните му години е защитата на френския език, но това не му пречи да бъде в известен смисъл „романтичен англофил”. В  една от първите си публикации, публикувани след войната, съжалява, че прочутото предложение на Чърчил за френско-британски съюз не е било прието от френското правителство през 1940 г.

За заслугите си към Франция Дрюон е награден с Големия кръст на Ордена на Почетния легион.

Орденът на Почетния легион на Дрюон

Той е и доктор хонорис кауза на  университета „Йорк” (Торонто), Бостънския университет и университета в Тирана, чуждестранен член на Руската академия на науките (2006 г.), командир на Ордена на изкуствата и литертурата, рицар на Големия кръст на Ордена за заслуги на Италианската република, рицар на Ордена на Британската империя, член на Литературния съвет на Монако (1966-1991), на съвета на Обществото на британските автори, на Висшия съвет на архивите на Франция, на Висшия съвет за френския език. Член на френско-британския съвет от 1972 г., почетен президент на асоциацията Франция-Италия. Член на парламента на Франция (1978-1981), делегат в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и в Асамблеята на Западноевропейския съюз (1978-1981). Член на Асамблеята на Европейските общности (1979-1980), асоцииран член на Академията на Кралство Мароко (1980), на Академията в Атина (1981), на Бразилската литературна академия  (1995), на Румънската академия (1996).

През 1993 г. с указ на президента Борис Елцин Морис Дрюон е награден с Орден за приятелство на народите за големия му принос в развитието и укрепването на културните връзки между Русия – родината на родителите му  и Франция. През 2003 г. писателят провежда среща и дълъг разговор с президента Путин в Ново-Огарьово.

 

 

След пенсионирането си остава почетен секретар на Френската академия до 2000 година. Разделя се с този свят на 14 април 2009 година в Париж.   

Президента Никола Саркози, Едуар Баладур и вдовицата Мадлен Мериняк – на погребението на М.Дрюон.