Мопасан – майстор на късия разказ

Мопасан /1850-1893/ е френският писател, който почти без чуждо участие превръща краткия разказ във форма на белетристичното изкуство. Прочут хедонист, спортист и ловец, той шокира публиката със своите „неморални“ произведения. Творбите му отчитат силата на влечението и двойнствеността на човешкото отношение по въпроса. Именно в тази негова чувствителност, съчетана с пределната яснота на прозата му, се заключава величието му като писател.

През 1880 г. Емил Зола решава да издаде сборник с разкази, посветени на доскорошната Френско-Пруска война. Приносът на Мопасан, „Лоената топка“, е миниатюрен шедьовър, който за нула време донася на автора си небивал успех. В типичния за него стил и със свойствената му оригиналност Мопасан описва експлоатирането във военно време и последвалото заразяване на една проститутка от двуличната средна класа. Макар мнозина да приемат този вид проза за най-обикновен пълнеж на вестникарските колони, Мопасан упорито го разработва в самостоятелен жанр, възприет в по-късни времена от ред писатели – от Джеймс Джойс до Ърнест Хемингуей и от Антон Чехов до Съмърсет Моъм.

Произхождащ от обедняла нормандска благородническа фамилия, Мопасан се отказва от своята зле платена държавна служба, за да се отдаде на писателската професия. Гениалността му се изразява най-вече в разкриването с прости средства на фундаментални общочовешки истини с дарование, което съперничи, а понякога дори надминава онова и на най-изисканите романисти. Сбитостта, елегантността и човечността на над 300 къси разказа, които излизат изпод перото му през следващото десетилетие, демонстрират майсторското му владеене на тази форма.

Мопасан се стреми да ни представи не някакъв „банален, фотографичен поглед на живота…, а визия, която да е по-завършена, по-запленяваща и по-търсеща и от самата реалност.“ В това отношение той дължи много на школовката, която получава от великия белетрист Гюстав Флобер. Флобер, приятел на майката на Мопасан, взема под своето крило младежа, който току-що се е завърнал в Париж след участието си във Френско-Пруската война от 1870-1871 г.

Флобер го представя на водещите тогавашни писатели с думите: „Той ми е ученик и аз го обичам като свой син.“ Самият Флобер се държи като втори баща /а според доста недоизказани навремето намеци – и като истински баща/ спрямо Мопасан, който е бил на 11 години, когато родителите му са се разделили, и който винаги е възприемал баща си като доста чужд нему човек. Под ръководството на Флобер стилът на Мопасан се усъвършенства до такава степен, че и руският майстор на перото Толстой изпада във възторг от достойната за гений Мопасанова проницателност и дисциплинираната му прекрасна проза.

Но в същото време Толстой се възмущава от неморалността на Мопасан. А той не само е перверзен, ами и духовит: един от разказите му е за закъсал посред горещия ден във влак господин, който е принуден на залъже глада си с млякото на селянка кърмачка. В друг разказ вървящ по улицата млад хубавец решава погрешка, че загледалата се през прозореца високоуважавана дама от висшите слоеве е проститутка, а след като двамата се разделят, тя, търсейки опрощение, купува с припечелената сума подарък на съпруга си. Сюжетите му често се развиват в публични домове и будоари; това обаче не му пречи да проявява силен интерес и към войната, хитрото селячество в родната му Нормандия, финансите и журналистиката, а така също и капризите на съдбата. Подчертаният му интерес към секса /дотам, че един критик го описва като „завършен еротоман“/ е отражение на феноменалния му действителен промискуитет. Факт е, че разказът му „Муха“ е вдъхновен от разходките с лодки с хедонистични млади парижанки, а литературните му успехи финансират издръжката на няколко любовници. Най-успешният му в тиражно отношение роман „Бел Ами“ /1885 г./ е истински шедьовър – може би най-доброто описание на онзи изключително модерен свят, в който журналистиката си дава среща с политиката. Същото име носи и яхтата на автора.

Според Мопасан, писателят е длъжен не да бъде морален съдник, а да представи обществото според своето виждане, като остави хората сами да стигат до собствените си изводи. „Писателят не може да си позволява половинчатости – заявява той. – Длъжен е или да съобщи онова, което той смята, че е истината, или да излъже.“ В резултат на това прозрение, творбите му осветяват контраста между привидното и реалното и показват как суетата и гордостта водят до самозаблуди и измама. Мопасан пише за изневярата и съблазънта; за това как съдбата отдава предпочитанието си на безскрупулните и егоистичните; за общества, основани върху колективното двуличие; и за лудостта. Не отбягва и най-дълбоките двусмислия, спотайващи се в дълбините на човешката душа, но в същото време изобличава и изгражданите от обществото митове.

Самият той е живо доказателство за подобна двойнственост. От една страна, той е действен мъж, способен да изминава, без да се пресилва, по 80 км на ден с гребна лодка и дори веднъж спасил от удавяне английския поет Суинбърн. Военната служба и любовта към морето са в основата на много от сюжетите му. Това обаче не му пречи да е склонен към душевни терзания и патологични мисли, както и да е жертва на все по-задълбочаваща се депресия, която, изглежда, е наследил от майка си.

На двадесет и няколко години Мопасан установява, че е заболял от сифилис, но отказва да се лекува. Става все по-лабилен душевно, а със засилването на болестта състоянието му става все по-неистово. През 1892 г. Мопасан прави опит да се самоубие – само година след като брат му /също боледувал от сифилис/ е починал с изгубен разсъдък. Настаняват го в частна клиника, където не издържа дори и година, преди да издъхне, едва на 43-годишна възраст.

През продължилата му малко повече от десетилетие писателска кариера Мопасан създава около 300 къси разказа, 6 романа, 3 пътеписа и сборник стихове. Трескавият му живот отговаря напълно на неистовия му труд. Но за разлика от краткия му жизнен път, творбите му остават вечни.

/Из „Титаните на историята“ от Саймън Монтефиоре/