„Мечтател безумен“ или Дон Кихот на българското кино – ВАСИЛ ГЕНДОВ

„Васил Гендов с неговата непостижима енергия и упоритост, вярващ в бъдещето на това, за което работеше, сам сред хилядите равнодушни, присмиващи се лица от околната му среда. Хората печелеха пари, трупаха ги настрана, затваряха ги в банките, а Васил Гендов, с всичките си недостатъци и упоритост до лудост, тичаше измъчен, не се молеше на никого за нищо. Не пречупваше гръбнак, с невероятен труд събираше петачета, уреждаше театър, играеше по утра и вечеринки и печелеше пак петачета. Но не за да направи къща или апартаменти, не за да ги вложи в банка или някое доходно търговско предприятие, а за да направи български филм.“

  (Жана Гендова)

Роден е на 24 ноември 1891 година в семейството на възрожденеца Димо хаджи Гендов. След първите училищни години в родния Сливен  заминава за София. Там завършва гимназия и още ученик започва театрална кариера.

„Влечението ми към изкуството не е случайно, защото по наследствен път нося в кръвта си влечението на моя род към изкуството и театъра. Още в 1903 г. благодарение на своя вуйчо, именития и голям български артист и основател на българския театър, народния артист Иван Попов, аз постъпих като театрален ученик в театралната трупа „Сълза и смях“, която играеше тогава в салона на „Славянска беседа“. Първите ми стъпки в театъра бяха очертани от моя братовчед, голям драматически артист и един от стълбовете на трупата „Сълза и смях“,  Димо Антонов. Всички малки роли, които получих навремето, като Мишка от „Ревизор“ или Ученика от „Педагозите“, биваха предварително репетирани и коригирани в къщата на Димо Антонов.“.

 12-годишен, за първи път гледа филм и се влюбва завинаги в киното. 

„Дотолкова бях погълнат от това ново изкуство, че на първо време изоставих участието си в театъра, като насочих цялото си внимание върху „биоскопа“. През целия ден бях пред площадката на „биоскопа“… За мен беше мечта да се доближа до оператора, а чрез него и до кабината.“

И тази мечта се осъществява през 1906 г., когато става  помощник-оператор“ и открива „чудото“ на движещите се картини. Вечер събира с благоговение парчета скъсана филмова лента и мечтае за Франция, Дания и Италия, където се произвежда тя. Мечтае да се докосне до тайната на създаването й.

„Това ми желание особено се усили след откриването на “Модерен театър“. Тук вече видях киното в по-съвършен вид, прожекцията – по-ясна, екранът – по-голям, и като се прибави музикалната илюстрация, макар и само пиано, ефектът беше толкова голям, че човек започва да мечтае за мястото, което се рисуваше върху екрана, и да гледа със завист на тези, които се движеха върху платното.“

Надписите накрая, изписващи фирмите-производителки на филмова лента с адресите им в Копенхаген и Париж, не излизат от ума му. Наивно изпраща до тях писма с молба да го приемат за ученик безплатно. Естествено отговор не идва, тогава решава да замине и сам да постигне мечтата си. 

„В началото на месец декември, след като продадох всички учебници и едно зимно палто, в 10 часа вечерта се намерих на Софийската гара с една малка чанта в ръцете си. Купих си билет за Белград, като чертаех планове как да прехвърля границата между Сърбия и Унгария… Озовах се в Белград с една група българи, емигранти за Америка. Чрез тях попаднах във връзка с фирмата на Велко М. Бабов, където лично той ми оказа добър прием, услужи ми с малко пари и ми обеща да ме прехвърли през границата заедно с емигрантите. Преминал Дунава, навлязъл в Унгария, аз се домъкнах до Швейцария на път за Франция. Използвайки моето малолетство, моят баща, който имаше приятелски връзки с градоначалника на София по онова време, даде окръжна телеграма чрез полицията до всички приятелски държави да бъда върнат обратно в България. И една сутрин, когато бях на гарата в Базел, плачевният вид, в който се намирах, привлече вниманието на един полицай, той ме помоли да го придружа до комендантството на гарата, и след известни справки, които продължиха два часа, ми се съобщи, че по нареждане на полицията в България трябва да бъда върнат обратно. И една вечер, когато белите снежинки се гонеха около електрическите крушки, аз се намерих отново на гара София. Така завърши първият ми опит да се приближа до производството на филма. До края на 1907 г. и началото на 1908 г. аз продължавах гимназиалното си образование, но с нарасналото желание да се добера поне до Виена. Тази мисъл особено се затвърди, когато реших да следвам драматическо изкуство там.“

Но как да стане това? Баща му няма възможност да го издържа с малката си пенсия, а по-заможните роднини отказват помощ. Разбира, че може да разчита само на себе си и започва да пести левчетата от репетиции и представления. Получава малка издръжка от родителите си и  заминава за австрийската столица:

„…в едно ранно утро се намерих в големия град, който ме погълна като една малка незначителна прашинка, без да знае, че погълна и едно голямо желание да се създаде български филм. „

Постъпва във Висшата театрална школа „ОТТО“, наема малка мансарда и си намира работа  като киноразпоредител. Често се налага да върти ръчката на нещо като латерна, за да се получи музикален съпровод на филма.

„Първите познания по филмово изкуство получих от оператора на киното Херман … Чрез него разкрих голямата загадка … Той ми даде първите указания как се прави филмов сценарий, как се монтира филмът, за да дойде до окончателна прожекция… трябваше да напрегна цялата си представа от тези малки указания на Херман, за да дойда до заключението, че и аз мога да направя филм, и то в България, без да държа сметка за всички технически съоръжения, които далеч още липсваха в моята родина.“

Мисълта за първи български филм не го напуска през цялото следване. Пише сценарии, прави репетиции и пробни снимки със състудентката си Мария Аджарова, опитва се безуспешно да намери нужните пари. През 1910 г. завършва драматическия курс и се връща в България. Веднага се свързва с оператора на „Модерен театър“  Гаетано, в когото открива свой съмишленик.  Испанецът, освен желание, има и технически киноумения. Липсата на пари и този път е „желязната стена, пред която се изправя българският филм“. Следват безрезултатни срещи и разговори с богати хора, в това число и роднини. В един пролетен ден Гендов плахо и неуверено се обръща за помощ към директора на „Модерен театър“ – унгареца Алдар. Не очаква много:

 „Един чужденец да се отзове на едно българско начинание, когато толкова българи, и то състоятелни, ме изпращаха с присмех?“

Но изненадващо „този ден решава съдбата на българския филм“. Предприемчивият „търговец и чужденец“ дава своята благословия и прави възможна една мечта. Още същата вечер е готов сценарият:

„По една щастлива случайност на масата ми вкъщи имаше един брой на хумористичния вестник „Българан“, където на първа страница имаше карикатура от Александър Божинов под надслов „Галантният Българан“.

Остава да се намерят артистите и това се оказва „най-трудната задача“. Дни наред ги търси в състава на Народния театър, но среща само отказ:

„Никой не искаше да става „резил“. На третия ден реших да помоля и моята братовчедка Елена Снежина, голяма актриса в Народния театър, но и тя благовидно отклони поканата ми, като каза, че била много заета и най-важно, че съпругът й, големият български артист Атанас Кирчев, няма да й позволи. Преди да изляза от тях, дойде една млада дама, с която се запознах и която се оказа актриса от Пловдивския градски театър, Мара Миятева, дошла в София да иска публичен дебют в Народния театър и същевременно да моли Снежина да я подготви за дебюта.“

Младата актриса се оказва на точното място в точния момент. Васил Гендов вижда в нея „онзи ентусиазъм за голямата идея, онова желание, което толкова търсих в другите артисти.“  Тя приема „ангажимента (безплатен, разбира се), да бъде героиня на новия и пръв български филм „Българан е галант“. Бързо се намират хора и за другите роли – служители на „Модерен театър“ и любители-артисти. Премиерата е на 13 януари 1915 г. Билетите са разпродадени веднага. Същия успех имат представленията и в следващите дни:

 „…като че ли софийският елит си беше дал среща, този елит, който изобщо не посещаваше киното… Злобата на деня в София беше „Българан е галант“ И филмът продължи своя тържествен поход 14 дена .“

Цялото внимание и възторг се изсипват върху 23-годишния Васил Гендов – сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля. Човекът, поставил началото на българското кино, който продава часовника си, за да завърши филма, остава само с моралната награда. Дори не получава копие от творението си за спомен. Материалният успех е за „Модерен театър“ и неговият директор. А Гендов, пропуснал заради киномечтата си конкурса в Народния театър, заминава за Русе и става артист в Общинския театър на Роза Попова.

Пътят на филма продължава в Русе, Пловдив, може би и Стара Загора. “Не по-малко интересен е и неговият край, защото първият български филм има рядката слава да види екраните на Виена, Загреб, Париж, Лондон, за да завърши в Холивуд.“

„Заслуга“ за международното показване на „Българан е галант“ има Стефан Денчев – човек със странна репутация. Като студент във Виена, той откупува за 1000 лева филма, представя го за „свой“ пред българите в чужбина, стига до Холивуд и получава работа като помощник-режисьор. Паралелно попада в бандата на Ал Капоне, става касиер и присвоява значителна сума пари. Намира смъртта си при опит да избяга от Америка, но преди това изпраща писмо до Гендов. В него се извинява за това, което му е сторил, но изразява и радостта си, че „филмът е бил гледан от първите пионери на Холивуд: Мери Пикфорд, Чарли Чаплин и Дъглас Феърбанкс.“

През 1915 г., вече в трупата на Народния театър, Гендов заминава на специализация в Берлин. Веднага се представя в ателието на „Айко филм“ и успява да получи назначение като стажант. Има какво да научи за киноизкуството от практиката в Германия. След една година се връща в София с идеи за втори филм. Заедно с новия оператор на „Модерен театър“ – германеца Райфлер, започват подготовка. Отново посещение в дома на Елена Снежина му дава шанс, този път не само професионален, но и житейски. У своята братовчедка среща нейната ученичка от Сливен Иванка Иванова.

„При една „случайна“ дълга среща, аз й открих желанието си да я видя като героиня на своя нов филм. Трябваше обаче да споделя с нея болката си, че нямам още средствата. Какво беше моето учудване, когато тя ми каза, че би могла да ми помогне, но че нямала много пари в спестовната си книжка – само 600 лева. Аз не вярвах на ушите си. 600 лева? Та това е новият филм. После тя добави, че книжката й била в Сливен и ако аз наистина съм решил снимането на филма, тя би отишла в Сливен да вземе книжката си и като се завърне, ще остави на мое разположение парите.“

Скоро младата актриса се превръща в Жана Гендова – любима и съмишленик на своя съпруг.  Заедно пътуват с новосъздадения от Гендов „Софийски театър“, заедно мечтаят и планират нови български филми. Тя е негов съорганизатор, помощник-режисьор, помощник-сценарист и изпълнителка на главните роли.

Първата световна война отлага във времето техния общ кинопроект, но все пак преди края й се появява вторият и единствено запазен до днес филм на Гендов – „Любовта е лудост“ (1917), кинокомедия в две части из шумния софийски живот. 

През есента на 1919 г. Жана и Васил Гендови заминават на специализация в Берлин. Получават ангажименти във филми на „Уфа“, запознават се интересни творци и се завръщат на следващата година с идея и сценарий за нов филм. След поредните усилия да се осигурят пари, се намират и артисти от Народния театър, този път откликващи с готовност на поканата. Оператор е отново Райфлер. Започва снимането на „Дяволът в София“. Цели два месеца столичани се надпреварват да канят екипа за снимки в своите къщи и редят богати трапези. Завършен, филмът е копиран и оцветен във Виена, а едно копие веднага закупено от директор на кино в австрийската столица. Успехът отново е голям и естествено следват „разправии за неизплатени полици, изпълнителни листове, изплащане на задълженията“.  За киносемейството остава само славата, че са „филмови артисти, желани и любими“.

Същата тази 1921 година е особено ползотворна. Идват две предложения за съвместна работа: от първия български кинооператор Хр. Константинов и от българин, живял дълго в Америка, завърнал се с достатъчно спестени пари, които да вложи в родното кино. Гендов създава първата българска филмопроизводствена кооперация „Янтра филм“ и започва работа по екранизацията на „Бай Ганьо“. От Казанлък, през София, та до Виена, снимките вървят добре, но накрая парите пак свършват и отново следват тежки компромиси. Благодарение триумфалното представяне на филма из България,  финансовото положение на кооперацията се стабилизира, но за кратко. Касиерът на кооперацията, получил от Управителният съвет пълномощно да се разпорежда с инвентара и филма, продава правата му, изтегля всички пари от банковата сметка и бяга в Париж. Докато се опитват да получат помощ от Българската легация там, идва вест, че беглецът е починал в една парижка болница.

„Така шумно започна първата българска филмова кооперация „Янтра филм“ и така безславно завърши своето съществуване през 1923 година.“

Още през 1919 г., веднага след войната, Гендов е започнал снимките на „Военни действия в мирно време“ – първи български киноскеч. Три години по-късно е премиерата в кино „Одеон“. Семейството успява да убеди големите български писатели Иван Вазов, Стоян Михайловски и Цанко Церковски да излязат на сцената и изпълнят свои произведения по време на „тържествената вечер“, което я прави незабравима за софиянци. Филмът е показан също в Пловдив и Сливен. 

1923-1926 г. настъпва затишие в българското кино,  „независимо от желанието на филмовите дейци. Това беше свързано с техните материални възможности, защото българският филм се развиваше изключително от средствата на неговите създатели, без ничия морална или материална помощ.“

Следващият Гендов филм се появява чак през 1927 г. – „Човекът, който забрави Бога“. Заедно с родителите си в главните роли, играе и 4-годишният им син. Отново успех и за първи път е показано огромно внимание от страна на пресата:

 „Всички признаваха, че постиженията на филма са от европейски мащаб и че пътят на българския филм е вече открит.“

През всичките години Васил Гендов не изоставя и работата си като театрален директор. Често успехът на някой от спектаклите му дава идея за нов киносценарий. Така се случва и със създадения през 1928 година филм „Пътят на безпътните“ (по драмата „Земята умира“), признат единодушно тогава „за най-голямото филмово постижение в България“.

Появата на говорящия филм засилва интереса към киното у нас и настъпва истинска „филмова треска“. Гендов работи едновременно по два проекта – „Улични божества“ и „Буря на младостта“. При „непосилна умора и напрежение“ ги завършва едновременно. Премиерата на първия е в края на 1929 г., а на втория – през пролетта на 1930 г. Не предизвикват очаквания успех. Макар с големи букви да е написано „НЯМ ФИЛМ“, от публиката се чуват възгласи: „Искаме говор. Ако няма говор, върнете ни парите.“  За Гендов става ясно, че и „българският филм трябва да проговори.“  След много проучвания и неуспешни разговори, се свързва с Минко Балкански – кинооператорът, който успява да пригоди снимачната техника за говорящ филм и започва работа по него.

Скоро първият български озвучен филм става факт – „Бунтът на робите“ с работно заглавие „Левски . Готов е през 1933 г., само пет години след първия „говорящ филм“ в света. За завършването му е ипотекирана скромната къщичка на родителите на Жана Гендова в Сливен, а звездната двойка залага своите „шлифери, къща и две одеяла“. Разбира се, с това не свършват проблемите около намирането на нужните пари. Накрая филмът е „значително окастрен“ от цензурна комисия с представители на Турската легация. Въпреки това събира овациите на публиката, а вината за „явните скокове във филма поради липса на съкратените сцени“ поемат създателите му. 

Човекът, който проправи пътя на седмото изкуство в България, създава Съюза на филмовите деятели у нас през 1934 г. и поема върху плещите си отговорността на пръв негов председател. Кой познава по-добре от него „трънливия път“ на българското кино:

 „Вън от заложения апартамент или малката и прихлупена къщичка на баща, майка, брат, лозе или нива, празно дворно място следваха и свободни полици срещу предполагаемия процент от печалбите на новата продукция. И в края ставаше това, че „добрият филмов магнат“ чрез залога гарантираше заема, а чрез полиците те лишаваше от очакваната печалба, която оставаше пак в негова полза. А българският филмов творец се чувстваше щастлив, че е могъл все пак да се отърве от вратите на съдилищата, и второ, че е видял премиерата на своята нова продукция.“

Непосилен денонощен труд съпровожда и последния Гендов филм – мелодрамата „Земята гори“ с премиера през 1937 г.  Историята на създаването му той определя като „най-черната страница в развитието на българския филм“. И финална в неговата кариера.

След 9 септември 1944 г. е назначен за директор на създадения Филмов архив. През 1948 г. организира събирането на нашето кинонаследство в Музей на Българска кинематография. Новата власт признава неговите заслуги за родното кино, в същото време слага край на кариерата му. Пренебрегнат и обиден, до смъртта си на 3 септември 1970 година, Гендов не престава да мечтае за нов филм. Запълва времето си с писане на спомени и така се появява „Трънливият път на българското кино“. С аристократизъм и достойнство плаща цената на прохождащото у нас ново изкуство. Тя е „страданието и неизплаканите сълзи на шепа самоотвержени идеалисти“, получени „за тяхната беззаветна обич към българския филм“.

И все пак остава докрай непоправим оптимист:

„За мен е гордост, че на Балканите ние, българите, първи почнахме с национално филмово производство. Аз сляпо вярвам в бъдещето и на него посветих своята дейност.“

Снимките и цитираният текст са взети от

мемоарите на Жана и Васил Гендови,  издадени през 2016 г.

от Българска национална филмотека и издателство „Фабер“.

Августина Савова