„Мечатател безумен, образ невъзможен“ – Георги С. Раковски
- 13.04.2022
- 0
„Неговият живот, пълен със страдания, приключения, планове, експерименти, прилича повече на роман.
Той стресна и разклати духовете на цяла България.“
Ив. Вазов
Роден е през пролетта на 1821 г. (14 април) в процъфтяващия балкански градец Котел, известен с храбростта на защитниците си и песните, в които се пее, че го „огън не гори“, „сабя не сече“ и „куршум не лови“.
Оттук тръгват или се пресичат пътищата на цяла плеяда народни будители, най-ярките от които са Паисий, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Петър Берон. Няма как и малкият Съби, единствен син на чорбаджи Стойко Попович и Руска Мамарчева, да не попие от тази атмосфера на смелост и свободолюбие. Още повече, че в семейството му цари силен патриотичен дух. Бащиният род е заможен и уважаван. Още дядо Съби, на когото е кръстен Раковски, предприемчив и трудолюбив човек, забогатява от търговия и оставя на четиримата си сина добро наследство. Те без колебание го жертват в името на народните интереси, завършвайки живота си в бедност. Преди това, обаче, бащата Стойко Попович, също увеличава богатството и се налага като един от най-влиятелните котленски чорбаджии. Тактичен и разсъдлив човек, същевременно горд и смел, той не свежда глава пред никого, На два пъти спасява града от османски разбойници. Помага на бедните и ги пази, с което си навлича омразата на угнетителите им. Наклеветен от тях, е арестуван и изправен пред пашата да отговаря за бунтовните си действия. Дори измъчван в цариградските затвори, не се оправдава и не моли за милост. Брат на майката, пък, е славният капитан от руската армия Георги Мамарчев. След години, в емиграция, когато сменя името си много пъти, Съби Стойков ще избере накрая знаковото, с което остава в историята – Георги Раковски. То събира в едно бащиния корен от село Раково, Сливенско, с романтичния образ на любимия вуйчо, пример на дързост и амбиция, способни да рушат империи.
Детството му минава щастливо в игри сред непристъпни гори, бистри ручеи и красиви поляни, сред легенди и предания за минала слава, защитено от величавия силует на Балкана. От родния град и Рибния буквар започва учението му, за да продължи през училището на Райко Попович в Карлово и да стигне до цариградската Велика народна школа в Куручешме. В турската столица идва през 1837 г. и негов настойник става султанският сановник Стефан Богориди, също котленец, внук на Софроний Врачански. Раковски получава пълна подкрепа, помощ и достъп до богатата му библиотека. Скоро създава приятелства с български студенти, споделящи неговия патриотичен устрем. Особено му влияе със своите смели и пламенни слова Неофит Бозвели – „първият двигател за възбуждане на народния дух“. И макар 18-годишен, още тогава осъзнава, че просвещението и революцията са две страни на едно цяло, че само тяхната сплав може да доведе до мечтаното освобождение. Обзет от бунтовни настроения, става член на тайно „Македонско дружество“, „най-младият и най-възторженият“ между останалите младежи, сред които са Иларион Макариополски и Иван Селимински. Целта е едновременно избухване на въстания срещу поробителите в българските и гръцките земи. През 1841 г. оставя учението и с цялата си енергия се посвещава на идеята за освобождение на Отечеството. Създава тайни патриотични комитети в Гърция и Румъния, организира бунтове и сам излиза с хайдушка чета в Балкана. Подчинява живота и неизтощимата си енергия на веруюто;
„Любовта към Отечеството превъзхожда всичките световни добрини и тя е най-утешителната мисъл за човека на този свят.“
От Браила започва неговото скиталчество по чужди земи и под чуждо име. Преследван, затварян и осъждан на смърт дори, той се възражда още по-силен след всяко премеждие. Преображенията му са необясними – от затворник в Цариград става влиятелен в турската столица адвокат и написва „първото същинско евангелие на българските въстаници“ – „Горски пътник“. В Букурещ отваря частно училище, в което сам преподава по френски и древногръцки език. Зад него, обаче, стои скрито „тайно общество“, целящо българската свобода. Със същата цел в Белград, докато издава своите вестници, организира Първата българска легия. В нея събира твърде различни личности – „от Левски до Васил Друмев, редом с хайдути има и доктори“. Докато записва народни песни (над 4000), подготвя „Български речник“ и история на българите, написва своя „Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лето“. С него дава план за освобождението ни, който следват войводите Панайот Хитов и Филип Тотьо.
Нито изкушенията, нито несгодите, могат да го отклонят от поетия път. Пред възможността за спокоен и охолен живот Раковски избира САМОЖЕРТВАТА в името на България.
„Додето ми държат крака и ръце и додето усещам и най-малка умна сила у себе си, не ще престана да работя в полза на народа си, кого съм от младости тол силно възлюбил и от кого нямам друго по-драгоценно на света.“
Направил много и изтърпял много по време на Кримската война с надеждата, че Русия ще освободи българите, след края й разбира, че това няма да стане. Тогава взема решението „сам – през пресата и през сабята“, „ с мисъл и желязо, с лира и тръба“ да обяви война на огромната Турска империя. Очите на всички българи са вперени в него, в думите и действията му, в легията.
Той е големият вдъхновител през нашето Възраждане, защото има смелостта да проправя път там, където няма надежда, да увлича другите с магнетичната си сила. Той „преобръща мисленето и действията на цялата нация, дава импулса и посоката на цял един народ.“ Без искрата, подадена от него (в „Българска дневница“, „Дунавски лебед“, „Бъдущност“ и „Бранител“), нямаше да се разгори по-късно букурещкият революционен пламък. Без неговата Легия е трудно да си представим Левски, Ботев и Априлското въстание.
Царствената му фигура, с ренесансов ореол и европейски измерения, е уникална в нашата история. Ценен и уважаван от влиятелни учени и политици на Европа, неведнъж получава подкрепата им в делата си. Неговите новаторски вестници, много различни от предишните, стават факт, благодарение и на тяхната помощ. Известният сръбски публицист д-р Медакович помага за издаването на в.„Българска дневница“, а сред спомоществователите на „Дунавски лебед“ е руският външен министър княз Горчаков. Когато спират вестниците му, в които с точен, ясен и жив език заявява позицията си и набелязва план за борба, той се отдава на писателска работа. Стиховете му звучат като революционен призив, а поемата „Горски пътник“ пленява младите българи, възпламенява сърцата им и ги сплотява за действие.
Без да има военно образование, Раковски е първият военен организатор и теоретик на българските въоръжени сили през Възраждането. Всяко едно действие – от войвода на чета в Балкана до създател и командир на Първата българска легия в Белград – е подчинено на мисъл, талант, дисциплина и отдаденост. Неговият „Привременен закон за народните горски чети“ дава върховното разпореждане за тяхното организиране и бележи нов етап в националното ни революционно движение.
Вечно неспокойната му и търсеща личност блестящо съчетава идеолога и революционера с учения и изследователя. Лишен от възможност за открита борба, в емиграция, той не спира да работи за българската кауза като историк, езиковед, фолклорист и етнограф. Книгите, плод на тези занимания, са силно въздействащи със стремежа да събудят у българите самочувствие и гордост на древен и културен народ, имащ своето достойно място в историята на Европа и света.
Дори тежко болен, до последния си дъх, Раковски живее само за Отечеството. Надмогнал физическите страдания, продължава последното си съчинение – „Български хайдути, тяхното начало и тяхната постоянна борба с турците от падането на България, та до последно време.“
Издъхва на 9 октомври 1867 г. в Букурещ. Изпращат го хиляди негови приятели и съмишленици с почит, признателност и любов. И с думите :
„В лицето на Раковски българският народ загуби своя Кавур и Мацини, а българската емиграция – своя орел.“
Августина Савова, 2021