„Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.“ – БЛАГА ДИМИТРОВА

„Не закриляна да съм, а окрилена.
Не загърната, а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб, на завет приютена,
а до рамо срещу вятър завилнял.”

Надарена с поетични сетива и философска мъдрост, голямата българска поетеса, писателка, литературен критик, преводач, дисидент и  политик на България – Блага Димитрова – се ражда в семейството на учителка и юрист на 2.01.1922 г.

Надникваме в живота и творчеството й през погледа на най-близкия й човек, нейния житейски и духовен спътник –  писателя, журналист и общественик Йордан Василев:

„С пишещата си машина от вкъщи влезе в кабинета на вицепрезидент и с нея излезе след година и нещо. С оставка. Нямало у нас хора на власт, които подават оставки.

В навечерието на Втората световна война проф. Ал. Балабанов отпечатва в своето списание „Прометей” превод на творба на Овидий, направен 

от ученичка в I девическа гимназия  Блага Димитрова.

След две десетилетия тя ще издаде превод на „Пан Тадеуш” (1959) от Мицкевич, а след десет години – и „Илиада” (1969) от Омир (съвместен превод с Ал. Милев). Рискът на проф. Балабанов не е бил напразен. 

През 1943 г. името на студентката се появява в сп. „Изкуство и критика” под цикъл стихове. Блага получава писмо с покана за сътрудничество от редактора на най-авторитетното списание „Златорог”. Отговаря на Владимир Василев с благодарност и отказ, когато всеки автор с трепет е чакал достъп до такава литературна трибуна. По морални и идейни основания. В нейната ремсова среда „Златорог” минава за официозно списание. Тази оценка явно е била „спусната” от някакво мъдро комунистическо ръководство и сега се вижда колко несправедлива и неоснователна е била. В списанието сътрудничи елитът на българската мисъл.

През същата 1943 г. студентката без замисляне и колебание поема житейски, не литературен риск – приютява в стаята си

непозната еврейка,

заплашена от изселване или нещо по-лошо. След няколко дни нелегалната изчезва, но си е жива и до днес – Дора Аврамова.

В същите трудни години Блага участва в дейността на лявата младежка организация РМС, без да бъде член. Поема своите рискове, защото смята, че е дълг да бъдеш на страната на преследваните. След 1944 г., когато те получават властта, тя постепенно се оттегля, като не приема ни привилегии, ни членство в БКП, продължава да учи.

Подобно е нейното поведение и половин век по-късно. Присъства при основаването на дисидентския Клуб на интелектуалците, поема рисковете да дава изявления по радиостанции „Свободна Европа”, „ВВС” и „Дойче веле”, но след промяната на властта постепенно се оттегля – съгласява се да участва в изборни кампании, докато демократичните сили още водят битка за утвърждаване, а после си подава оставката

като вицепрезидент. Предпочита да бъде пенсионерка. И се залавя с работата си – да пише. 

Всъщност писането е най-големият риск. С една от първите си сбирки – „До утре” (1959) – прави пробив в догматичната схема за поезия и

създава интимна лирика, почти забравена и дори забранявана. Няколко години преди това Иван Радоев прави опит с цикъл стихове и е обруган. Утвърдена като поетеса, Блага поема риска да се появи пред публиката с роман – „Пътуване към себе си” (1965). Отново в сблъсък с традицията и с нахлуване в територията на модерната романна тъкан. Критиката у нас не я разбира, но англичаните бързо оценяват явлението и книгата се появява преведена в Лондон (1969), издадена от известното „Касел”. Отзивите в големите вестници са доста различни от българските.

През 1981 г. гръмва скандалът с нейния роман „Лице”. Прецеждан от цензурата, отлаган, най-после излиза, за да бъде веднага конфискуван от книжарниците и забранен в библиотеките. След години се узна, че е бил дори натикан в затвор. 

За четири десетилетия до 1990 тя издава около 20 сбирки, след това само за десетина години – 10. 

Особена е ролята на една нейна книга – ни стихове, ни роман, а определена от авторката с подзаглавие „Силуети на приятели” – „Отсам и отвъд” (1992).

Може да се прочете в тази книга за музиканта проф. Андрей Стоянов, за Багряна, за Валери Петров, Дора Габе, проф. Георги Цанев, проф. Тодор Боров и синовете му професори Иван и Цветан Тодорови, за нобелистката Шимборска и още други. Но особен е финалът, добавен по време на печатането, след вестта за кончината на проф. Динеков:

„Петър Динеков мина отвъд. Стана студено и неприютно.

Отсам ще запълваме страшната празнота със спомена за учителя и приятеля.

НЕ НИ НАПУЩАЙ, ПАМЕТ!” 

Из „Женски силуети“ от Йордан Василев