Маргьорит дьо Крайенкур (Marguerite Antoinette Jeanne Marie Ghislaine Cleenewerck de Crayencour), известна с литературния си псевдоним Маргьорит Юрсенар (Юрсенар е анаграма на фамилното ѝ име), е френска писателка, поетеса и литературен критик. Родена на 8 юни 1903 година в Брюксел, с баща французин и майка белгийка, Маргьорит прекарва детството си в имението на баба си по бащина линия в Северна Франция. Останала без майка, която умира само няколко дни след раждането ѝ, тя е отгледана там от баща си, страстен пътешественик, запален познавач на литературата и изкуството, който я приобщава към космополитния си начин на живот. Въпреки че никога не е стъпвала в училище поради многобройните си пътувания, тя получава отлично частно образование , знае няколко езика и продължава да учи през целия си живот. През 1921 г., само на осемнайсет,  публикува първото си стихотворение „Градината на химерите”(„ Le Jardin des chimères“) , последвано през следващата година от стихосбирка „Боговете не са мъртви“ . След смъртта на баща си през 1929 година  се посвещава изцяло на литературата и публикува първия си епистоларен роман  „Алексий или трактат за напразната борба“ („Alexis ou le Traité du vain combat”), описващ историята на известен музикант, който разкрива хомосексуалността си на жена си и ѝ признава за желанието си да я напусне. Творбата разкрива педантичния и изискан стил на авторката, пропит с  класицизъм . През 1936 година и след любовно разочарование от мъж, който не я обича, Маргьорит Юрсенар публикува „Пламъци” („Feux”)поредица от разкази с лирическа проза.  

След избухването на Втората световна война Маргьорит Юрсенар заминава за САЩ, за да се присъедини към спътницата си Грейс Фрик – преводач на произведенията ѝ на английски, с която живеят заедно до смъртта на Фрик през 1979 година.   До края на живота си Юрсенар  остава в САЩ, а още през 1947 година придобива американско гражданство. Редува периоди на изолация на  острова, на който живее и дълги пътувания, които  подхранват творческото ѝ вдъхновение. Сексуалността и болезнените романтични връзки са повтарящи се теми в творчеството й, което може да бъде обяснено отчасти с бисексуалността ѝ.

През 1951 г. Маргьорит Юрсенар публикува „Мемоарите на Адриен” („Mémoires d’Hadrien”), епистоларен роман, посветен на живота и смъртта на римския император Адриан и композиран като писма от него до сина му Марк Аврелий,бъдещият император и филсоф, в които прави своята житейска равносметка. Този  исторически роман, пропит с  хуманизъм, се радва на голям международен успех и ѝ печели статута на голям писател. За него получава наградата „Femina-Vacaresco”, след това през 1952-а  тази на Френската академия и наградата на вестникарската гилдия на Ню Йорк „Page One” през 1955 година.

Романът ѝ „Творение в черно“(1968) проследява неспирното търсене на принципите на естеството, които исторически ще доведат до зараждането на съвременната наука; вечната борба с предразсъдъците, които в онази епоха, краят на Средновековието и зараждането на Ренесанса, често са на живот и смърт.

С двата си романа: „Мемоарите на Адриен” и  „Творение в черно“  Маргьорит Юрсенар  получава признание  у дома едновременно със световния успех.

Като преводач, Юрсенар прави многобройни преводи на литературни произведения и американски госпели, за което свидетелства сборникът „Fleuve profond, sombre rivière” , вдъхновен от религиозни теми и творби.  Пише и множество новели, есета, като навсякъде  използва в максимална степен задълбоченото си познаване на историята, литературата, работейки с научен подход към детайлите. В края на живота си публикува автобиографичната си история в три тома: 1/„Благочестиви спомени”(1974) , 2/„Архиви от Нор” (1977) и 3/„Какво? Вечността” (1988).

На 6 март 1980 година  става първата жена, приета за член  на Френската академия , където е до смъртта си на 17 декември 1987 , на 84-годишна възраст. Въпреки че авторката  вече е получила Голямата награда за литература от Френската кадемия през 1977-а  за „Мемоарите на Адриан”, влизането ѝ в институцията не е  без затруднения. Френската академия, създадена от кардинал Ришельо през 1635 година, има точно 40 членове. Избирането в Академията е пожизнено, поради това наричат академиците „безсмъртните“. След смъртта на някой академик на неговото място се избира нов. Тя е предложена за освободеното със смъртта му място на писателя Рожѐ Кайоа̀. За мястото има две предложения – М.Юрсенар и Жан Дорст, директор на Природонаучния музей. Следователно изборът не е между двама писатели, за чиито качества и заслуги  да се вземе решение, а между поддържането на традицията на мизогиния и отварянето на прочутата организация за жените. Нито писмените правилници, подписани от Луи XIII през януари 1635 г., нито уставът, нито консулският указ, реорганизиращ през 1803 г. Академията след революцията, не споменават за жени. Приемането на Маргьорит Юрсенар сред „мъдреците“ предизвиква  оживен спор в академичните среди, които не са много ентусиазирани от  идеята да изберат жена. Литературната слава на писателката я прави напълно легитимен кандидат. Авторката е подкрепена от писателя Жан д’Ормесон , който защитава приемането ѝ под купола на академията. Потвърждавайки изключителния ѝ талант , изборът е истинско литературно освещаване за Маргьорит Юрсенар. По това време, когато в двора на Колежа на четирите нации представителите на пресата, телевизиите и радиостанциите от цял свят,  чакат нетърпеливо да получат имената на щастливците, някъде пред калифорнийското крайбрежие на палубата на круизен кораб, Маргьорит Юрсенар, въпреки това, което се случва този ден,  хвърля весел  поглед към открито море.

М.Юрсенар и френския президент Валери Жискар Д`Естен

Отбелязвайки  важна стъпка по онова време за признаването на жените в обществото, тя проправя пътя и за избора на други жени във Френската академия, като Беатрикс Бек и Даниел Саленав. М.Юрсенар е кавалер на ордена на  Почетния легион,  на Националния орден за заслуги, на ордена на крал Леополд от Белгия.