Лиляна Стефанова: Мисията на документалната проза е да съхрани истината за времето

На 17 април 1929 г. в София е родена българската писателка Лиляна Стефанова. Автор е на над 50 книги със стихове за деца и възрастни, пътеписи, документална проза и художествена публицистика.

В издание от 2005 г. на издателство „Захарий Стоянов“, събрало три документални романа на Лиляна Стефанова, четем спомените на авторката, свързани с написването на творбите:

„Действието в трите мои книги /“Една есен в Америка“, „Вулканите на Мексико димят“, „Япония без кимоно и ветрило“/ документална проза се развива в жестокото време на студената война. В различни десетилетия – ту смразяващ студ, ту временно затопляне, ту на края на пропастта, ту малко по-далече от нея. Герои на книгите ми са хората, обикновените хора от двете страни на желязната завеса с техните велики усилия въпреки леда, Стената, омразата, заблудите, страха да търсят човека „отвъд“, с доверие да протегнат ръка, да стопят поледицата.

Най-топлата ми книга, най-съгрятата от човешко благородство и доброта, пречистващо страдание, уважение към другия, любов към Отечеството е „Една есен в Америка“. Тя се роди в най-мразовитото време – 60-те години на ХХ век. Бях на 34. Не познавах света „отвъд“. Отивах в Америка заедно с прославения ансамбъл на Филип Кутев, с нашата песен, с Дилмана-Дилбера и Тодора! Носех в себе си тревожни въпроси, предубеждения, страхове. Но и ранната истинска и много интимна връзка с Америка. Братът и сестрите на майка ми бяха емигрирали там. Получавахме писма и детството ми слушаше думи, пропити с носталгична болка, но и с възторг от богатствата и чудесата на новото в тоя далечен и непознат свят.

Оказа се, че не беше просто да премина тая дяволска завеса. И сега се усмихвам, като си спомня, че тогава нямах никакъв шанс като писател или журналист да получа входна виза. Но набързо и хитро бях обявена за първи зам. художествен ръководител на ансамбъла. Името ми с едри букви смешно се пъчеше на огромни афиши пред концертните зали в цяла Америка. 17 години по-късно получих лична покана от САЩ да участвам в едногодишната световноизвестна Писателска програма при университета в щата Айова. Времето, макар и още хладно, беше друго. На афишите за литературните вечери името ми беше на своето място. Така стана и пет години по-късно, когато отново бях в Ню Йорк на конгрес на Международната писателска организация ПЕН и гост на Американския ПЕН.

В по-ново време отново бях и в Япония, и в Мексико. Читателят може би ще попита: ако сте видели значително по-късно тези страни, защо в документалната ви проза – само оная Америка, ония Мексико и Япония? Трябва да се знае предимството на една книга пред самия автор. Дори той, авторът, лекомислено да пожелае да коригира времето, да промени черти от портрета на своя век – ще бъде безсилен. Самата мисия на литературата, на документалната проза е да съхрани. Да остави за поколенията човешки характери, съдби, събития, сблъсъци, падения и величие на духа. Истината за времето.

На Експо`70 в Япония например концернът „Мацушита“ представи Капсула на времето. Зарита дълбоко в земята, тя ще дава представа през 5000 година за хората, които населяват земята днес. И в нея всичко: от напръстник – до най-нови електронни чудеса, от биберон – до отровен газ, от детска играчка – до хирургически скалпел. Океан от предмети. Но могат ли те да разкажат истината за човека днес? За човешката душа, за човешката болка, страх, надежда?… Това може да направи само литературата, изкуството.

По воля на съдбата между кориците на документалния си роман съм съхранила оная Америка, която откри дързостта на една малка балканска страна и стана права пред нейното велико вековно и съвременно изкуство. Която щедро разкри сърцето си за нас и стопи арктическите студове. Величието на Америка в нейните епохални постижения и нейната човечност. Америка, която разкри себе си в думите на вашингтонския „Съндей стар“: „Единственото представление на българския ансамбъл беше една топло протегната ръка отвъд желязната завеса, случай, който дава възможност на хората да се свържат с хора“. Това беше Америка по време на убийството на Джон Кенеди, Америка на Елвис Пресли и най-ярките звезди на Ню Орлеан, Америка, която можеше до сълзи да бъде развълнувана от „Полегнала е Тодора“, Америка, която все още пазеше малката чикагска уличка Адамс стрийт, където видях последните родолюбци от едновековна българска колония. Америка с оная вълшебна кръчма „Лодж“, запазила гласа на Алеко, Америка с оная магическа за мен есен, когато ми се струваше, че съм там, в Чикаго, именно „в оня миг, когато още не е късно, когато все още мога да съхраня, да задържа, да изтръгна от забвението онова, което би трябвало да живее, да топли, да бъде много скъпо за всеки българин“. Тогава още не беше късно. Повечето от старите родолюбци, герои на тази книга, бяха живи. Днес вече е късно.

Така е и с Япония от онова паметно време на първото Експо и първите ни въпроси и възхита. Така е и с Мексико, онова Мексико на бликнало дружелюбие, на екзотика и реалност, на млади българи, способни на невъзможното.

Десетилетия вече тези три книги са пред съда на читателите в многохилядни тиражи, в по няколко издания. Бях затрупвана с порой от писма, покани, пожелания, въпроси. Обикалях цялата страна, за да откликна на всяко читателско внимание. За един писател това е божи дар.

…Когато се връщам години назад, виждам, че всъщност съм документирала, особено в книгата за Америка, нещо много важно за днешния ден – стремежа и способността на обикновените хора „да стопяват ледовете на отчуждението и да превръщат железните завеси във водопади от слънчева светлина и усмивки“…