“Колкото по-ниско е душата на човек, толкова по-високо вирнат е носът му. Носа си разпростира той дотам, дорде душата му не е дорасла.” – Омар Хаям

На 4 декември 1131 година умира иранският поет Омар Хаям.

Образът на великия поет на Изтока е обвит с легенди, а биографията му е пълна с мистерии и загадки. Древният Изток е познал за първи път Хаям като виден учен: математик, физик, астроном, философ. В съвремието той е известен повече като поет, създател на оригинални философско-лирически четиристишия – мъдри, пълни с чувство за хумор, хитрост и дръзки рубаи – една от най-трудните жанрови форми на таджикско-персийската поезия. Обем на рубаите — четири реда, три от които (рядко четири) се римуват помежду си.

Хаям е ненадминат майстор на този жанр. Неговите рубаи поразяват с точност на наблюденията и дълбочина на разбирането за света и душата на човека, ярки образи и изящен ритъм.

Живеейки в религиозния Изток, той размишлява за Бога, но решително отхвърля всички църковни догми. Неговата ирония и свободомислие са отразени в рубаите му. Поддържали са го много поети за неговото време, но поради страх от преследване за свободомислие и богохулство, те са приписвали и свои съчинения на Хаям.

Омар Хаям е хуманист, за него човекът и душевният му свят са над всичко. Той цени удоволствието и радостта от живота, наслаждавайки им се всяка минута. А неговият стил давал възможност да се изрази това, което не бива да се казва на глас в прав текст.

Източник: Svetlilo.com

Библиотека „Зора” ви предлага няколко рубаи, влизащи в състава на най-прочутия му сборник „Рубаят”:

3

Ще дойде краят, но кога — кой знае?

Да пием вино — истината май в това е.

Не си лоза, глупако: от пръстта —

едва ли някой ще те откопае!

75

Дошли сме — откъде? И накъде вървим?

Чий разум ни държи? — За нас недостижим.

Безброй души кристални под обръча на свода

изгарят в пепел, в прах, а где се вие дим?

76

Отиде си денят като ветрец ухаен

от нашия живот, премина в друг — безкраен.

Но докато съм жив, не ще се разтревожа

за миналия ден, за утрешния — таен.

167

Ти знаеш ли защо в предутринния час

петелът през сълзи ридае с тъжен глас?

В стъклото на зората той е съгледал вече,

че пак и тази нощ се е простила с нас.

198

На младини, под пламналия шатър,

аз знанията трупах като злато

и що накрая тъжен проумях?

Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

202

Приятели, когато с весел смях

приседнете край масата без страх,

спомнете си за мен и обърнете чаша

на мястото, където аз седях.