
Кодове и шифри
- 27.05.2022
- 0
Идеята за прикриване на тайни замисли и послания в писани текстове е почти толкова стара, колкото и самата писменост. Многобройни документи от древния Близък изток свидетелстват, че образованият елит се гордеел със способността си да разрешава загадки, каламбури, различни мистерии и криптограми. Проф. Сайръс Гордън, водещ експерт по древносемитски езици, характеризира удоволствието на посветените от играта на думи така: „За изтънчените обикновеното четиво не било достатъчно. Простият език бил за простите хора. Елитът трябвало да може да се справя с ребуси и криптограми, да улавя скрити значения зад видимите фрази.“
Още през бронзовата ера, близкоизточните писари и книжници били обучавани в изкуството на дешифриране на скрити или кодирани текстове. На глинена плочка от Угарит, Сирия, от около 1200 г.пр.Хр. е записано просто ученическо упражнение – да се намери отговорът на четирибуквена анаграма. Подобна задача, разбира се, била за начинаещи; древните книжници трябвало да умеят да решават много по-сложни загадки. Най-популярен между тях бил акростихът – скрито послание, образувано от първите букви на всеки ред или строфа от даден текст. Един превъзходен пример в това отношение е глинена плочка, намерена в Ирак, датираща от средата на второто хилядолетие пр.Хр., известна днес като „Вавилонска теодицея“. Текстът се чете добре като поема с 27 стиха /всеки от които включва 11 реда/, съдържащи съвети по религиозни въпроси. Но в същото време тя била така хитроумно написана, че първите срички от всеки стих образували акростих, разкриващ името и общественото положение на автора: „Аз Шагил-кинам-убиб, заклинател на духове, съм предан на Бог и Цар!“ В други плочки се използват не само акростихове, но и телестихове, при които последните срички изразяват посланието на творбата.
На фона на тази близкоизточна традиция за хитроумни текстови манипулации древните юдеи създали първите шифрови системи – метод, известен като темура /“размяна“/. Двадесет и двете букви от тяхната азбука били разделени на две части, като едната се поставяла над другата. След това буквите от едната част се заменяли с тези, намиращи се над тях или под тях. Възможни били много комбинации в зависимост от мястото на разделянето и от посоката, в която се нареждали буквите. Всяка система била назовавана според първите две двойки буквосъчетания. Най-простият метод бил да се прегъне листът с написаната азбука по средата, така че първите две букви А и Б да се окажат върху последните две букви от еврейската азбука Т и Ш. Така се образувало и названието на метода – Атбаш.
Даже в Библията бил използван шифър от типа на темура. Поне на едно място е скрито политическо послание. Пророчеството на Йеремия /26:26/, направено в началото на 6 в.пр.Хр., когато Юдея била под вавилонска военна окупация, включва клетва, обричаща на гибел всички царе и владетели в света, като на последно място е споменат „царят на Шешах“. На пръв поглед името е лишено от смисъл. Но ако се прочете с помощта на шифъра атбаш, буквите Ш-Ш-Х съответстват на В-В-Л, т.е. Вавилон, потистическия вавилонски режим. Изучаването на темура станало съставна част от Кабала, мистично течение в юдаизма, изкристализирало през средните векове; кабалистите използвали шифри, за да засекретят тайни послания в творбите си, както и за да тълкуват по свой начин видимо невинни библейски текстове.
Военно приложение
Великият римски генерал Юлий Цезар разработил специален заменящ шифър, подобен на един от вариантите на темура.
В него четвъртата буква от азбуката играела ролята на първата, петата – на втората, и т.н.
По-технично кодиращо устройство било използвано от управниците на Спарта още през 400 г.пр.Хр. специално за изпращане на секретни заповеди до военните командири във военна обстановка. То се наричало скитале /дървена тояга/. Гръцкият историк Плутарх обяснява употребата му:
„Когато спартанците изпращат генерал или адмирал с бойна задача, приготвят две цилиндрични парчета дърво, абсолютно еднакви по дължина и дебелина, така че всяко да прилича на другото по своите размери. Те задържат едното у себе си, а другото дават на командира… Когато искат да му изпратят някакво тайно и важно съобщение, те взимат тънка и дълга пергаментова лента и я навиват около своето скитале, без да оставят празно място, т.е. покриват цялата му повърхност с пергамента. След всичко това те пишат, каквото е нужно на пергамента, докато е навит на дървото. После свалят написаното и го изпращат на командира. Той не може да разбере нищо от писмото, тъй като буквите са наредени безразборно – докато не навие пергамента на своето собствено скитале. Когато се направи същата спирала, той чете, въртейки тоягата и дешифрира съобщението.“
Шифрите се използвали предимно за военни цели чак до средните векове. Но към тях бил проявен и чисто научен интерес. Първият трактат по криптография е написан от Еней Тактик през 4 в.сл.Хр. Стотици години по-късно шифрите продължавали да привличат интереса на водещите мислители на епохата. Великият английски философ Роджър Бейкън разкрил няколко прости шифрови системи, използвани по негово време.
Споменатият шифър на спартанците можел да бъде разкрит с малко усилия и изпробване на комбинации, след като принципът бил вече известен. Средновековните китайци създали по-сигурни системи на тайнопис. Трудът „Основни положения от военната класика“, съставен през 11 в.сл.Хр., препоръчва предварително да се съгласуват определени военни съобщения за първите 40 букви от дадена поема, известна и на подателя, и на получателя на съобщението. Когато първата буква в поемата се окажела на специално място в иначе невинен пасаж, получателят щял да знае, например, че трябва да изпрати още боеприпаси. Подобни кодове са наистина неразгадаеми, но твърде ограничени в обхвата на предаваната информация.
Великото изобретение в историята на шифрите, чийто диапазон нараснал неимоверно, е дело на Леон Батиста Алберти, незаконен потомък на богато флорентинско семейство. Той придобил популярност като художник, архитект, музикант и спортист, както и автор по юридически, философски, културни и научни въпроси. В допълнение към всичко това той станал и бащата на западната криптография. Ключовото изобретение на Алберти било механичен шифровъчен диск, който работел по следния начин: в голям външен диск се поставял подвижен вътрешен диск и върху двата диска била написана азбуката. За да разчете кода, получателят трябвало да знае предварително необходимото разположение на дисковете един спрямо друг. Нужната информация се съдържала в началото на съобщението.
Днес, когато дешифрирането се извършва с компютри, човек би решил, че всички древни шифри отдавна са разгадани. Има обаче поне един средновековен шедьовър, който остава непрочетен. През 1912 г. У.Войнич, американски търговец на редки книги, открил необикновен ръкопис в библиотеката на едно йезуитско училище в Италия. Текстът можел да се чете, тъй като бил написан на познатата латинска азбука, но в него липсвал какъвто и да е смисъл, защото бил шифриран с неизвестен код. Написан на фин пергамент с размери 15 на 22,5 см, той съдържал 204 оцелели страници, в това число много илюстрации на растения.
Войнич разпратил копия до най-големите специалисти в областта на шифъра, но никой от тях не успял да декодира текста. През 1962 г. съвет от експерти решил, че ръкописът е написан вероятно през 1500 г., съдейки по вида на пергамента, използваното мастило и почерка. Изказани били също така различни съображения, в това число и теорията, че книгата е написана на изкуствен език. Някои допуснали, че автор на този шифър е Роджър Бейкън, който е скрил в него изобретяването на телескопа и други открития. Но нито едно предположение не било възприето и ръкописът на Войнич, запазен в сейфовете за редки книги на университета в Йейл, продължава да пази тайната си.
/по материали от книгата „Древните изобретения“, т.2 на Питър Джеймс и Ник Торп/
Снимка: http://pixabay.com