Един от най-талантливите ученици на Димитър Миладинов и негов последовател е „поетът на възраждащия се народ” Райко Жинзифов.

Роден  на 15 февруари 1839 г. в гр. Велес в гъркоманско семейство с името Ксенофонт Дзиндзифи. Българското име Райко приема като студент в Русия под влияние на Раковски. Така го е наричал един много важен за поета човек. Учителят  му Д. Миладинов, на когото през 1856 г. става помощник в българското училище в Прилеп. И с чиято препоръка заминава да учи в Одеса през 1858 г. Остава само няколко месеца – учи в Херсонската семинария, и се премества в Москва. Там полага изпити за гимназиално образование, става студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет и завършва класическа филология с научната степен кандидат на науките. Учителства в московските гимназии, а публикациите му в руския периодичен печат запознават обществеността с тежкото положение на българския народ. Негови статии, стихотворения, преводи и събрани народни песни излизат в българските издания „Дунавска зора”, „Македония”, „Свобода”, „Българска пчела”, „Век”, „Време”, „Читалище”, „Български книжици”, „Периодическо списание” и др. Той е един от основателите на московската Българска дружина и сп. „Братски труд”, участник е в създаването на Българско книжовно дружество. До края на живота си остава в Москва, убеден, че така е по-полезен на България. Не дочаква Освобождението – умира на 16 февруари 1877 г. след дълго боледуване, едва навършил 38 години.

 

 

          „Подчертано романтична натура”, Жинзифов създава поезия, белязана от вътрешната драма на изгнаника, принуден да живее далеч от род и родина. Стиховете му са приети крайно потиворечиво. Реакцията е разнопосочна – от неласкавите мнения на Вазов и Пенчо Славейков до положителната оценка на професорите Стефан Младенов и Боян Пенев; от отрицателната рецензия на Каравелов за „Новобългарска сбирка” до ласкавото отношение на Васил Д. Стоянов (бъдещ секретар на Българското книжовно дружество, прераснало след Освобождението в Българска академия на науките), който го определя като най-даровития между младите поети:

Жинзифов е още много млад и можем да се надяваме, че на свое време ще стане прочут български поет, и то лирически поет, ако не го напуснат Амор и българските Вили.”

          Без  съмнение, Райко Жинзифов има своето място в българската поетическа традиция преди Освобождението. С публикуваната в Москва „Новобългарска сбирка” (1863) и издадената в Браила поема „Кървава кошуля” (1870), той се нарежда между книжовниците-възрожденци, отдали сили и живот за България. Творбите му, пронизани от национална романтика и силен патриотичен дух, са важна стъпка в духовното израстване на народа ни.