„Книгите ни извеждат от пещерите и ни показват звездите.” – МАРИО ВАРГАС ЛЬОСА

Марио Варгас Льоса е един от писателите, създали „латиноамериканския бум“

в литературата през 60-те и 70-те години на миналия век. 

Техният уникален стил , известен като „магически реализъм“,

бързо привлича вниманието и пленява читателите по целия свят. 

Роден е на 28 март 1936 г. в перуанския град Арекипа. Животът му си е направо роман. Толкова интересен и вълнуващ, колкото и майсторски разказаните от него десетки истории.

Родителите Ернесто и Дора се разделят месеци преди да се появи бебето на бял свят. Изоставената съпруга отвежда сина си в Кочабамба (Боливия), където нейният баща е почетен консул на Перу. За тях се грижи цялата голяма фамилия – баби, лели, чичовци, начело с властния дядо, който недолюбва изменника Ернесто и го обявява за умрял пред детето.

Въпреки, че всяка нощ заспива, целувайки снимката на баща си, малкият Марио е щастлив в пълната с хора къща. Закрилян и обичан от всички тях, прекарва времето безгрижно в игри и лудории с братовчедите, посреща редовно съучениците си от колежа на чай, чете заедно с дядо си поезия.

Да, чете от 5-годишен, и ”това е най-важното, което ми се е случило в моя живот” ще каже много по-късно. Вълшебството на всяка прочетена страница в детството остава завинаги в него, както и образите, с които животът му става богат, интересен и пъстър.

„Четенето стана моя страст. В детските ми спомени от Боливия литературните герои са по-ярки от реалните личности. Влюбих се в сериите на Салгари, в серията на Дюма за мускетарите. Смъртта на д’Артанян бе трагедията на живота ми, когато бях 8-9-годишен.”

 Детските му литературни опити са своеобразно продължение на прочетеното, за да не се разделя с любимите герои. А често и за да промени финала, ако не му харесва. Винаги е окуражаван от своята майка, от дядо си, който неизменно хвали стиховете му, от чичото, насърчаващ го в писателството, въпреки непопулярността на това занимание тогава. Цял живот има любовта на близките хора, които му дават вяра, когато самият той я губи. Това му помага изключително много да се посвети на своята страст да създава магичен паралелен живот, в който „грозното се превръща в красиво”, а „мигът може да се удължи до вечност и да преодолее дори смъртта”. Този измислен свят е неговото убежище от неприятностите, които идват още когато е 10-годишен. Ернесто, който уж е „на небето”, се появява. И Марио заживява с родителите си, събрани отново, в „чуждата” Лима. Всичко това е шокиращо за момчето, а и отношенията с новопоявилия се баща са сложни и мъчителни. Те оставят дълбока следа в душата му. Спасява се отново с романите. Потъвайки в света на Дюма, Юго или Балзак, „това беше прекрасен начин да не живея ужасния живот, който имах“. Далеч от любимите хора, винаги подкрепящи го, той се чувства много самотен и изолиран.

„Четенето ми позволяваше да живея в една по-хубава реалност. Вероятно тогава се е оформило и литературното ми призвание. А баща ми, стремейки се да ми препречи пътя към писателството, което за него бе провал, безпаричие, дрога, бохемство, хомосексуализъм – всичко това той го мразеше – ме записа във военното училище „Леонсио Прадо”.

През 1950 г. Марио Варгас Льоса постъпва във Военната академия почти насила,защото желае единствено да се занимава с писане. Това, което заварва, е мъчително за него:

„То беше едно Перу в миниатюра. Имаше представители на всички класи, включително момчета от най-бедните слоеве, защото за първите 100 по успех се даваха стипендии и това бе голям стимул. Атмосферата беше изпълнена с насилие. Страдах много, но и научих много.”

Така и не завършва, но все пак има някаква полза от престоя в училището. Когато се появява първият му роман „Градът и кучетата” през 1963 г., става ясно, че всичко видяно и преживано не е било напразно. Унижението и издевателствата, през които минават младежите там, за да станат мъже, оживяват. Това е истинското начало на неговата писателска кариера. Бурно и скандално начало, което предопределя до голяма степен целия му път. Става бързо известен и е обявен за един от най-ярките представители на латиноамериканската литература редом с новаторите Маркес, Кортасар и Фуентес. В същото време е подложен на вълна от възмущение заради „уроненото достойнство на перуанската армия”. Стига се дори до публично изгаряне на книгата.

И тогава, и след това, Дон Марио показва, че не се бои от скандали и упреци. Без страх се самоиронизира и повдига завесата за неудачния си първи брак в романa „Леля Хулия и писачът”. Не се колебае след филмова премиера в Мексико, ядосан и обиден, да удари плесница на близкия си приятел Габриел Гарсия Маркес и така да предизвика 30-годишно мълчание между тях. Стоически понася и упреците, че е изменил на младежките си леви убеждения. От поддръжник на кубинската революция и Фидел Кастро, се превръща в негов критик, когато се появяват принудителни трудови лагери и цензура в пресата, когато арестуват писатели в Куба. Отношението си пренася върху цялата лява идеология, но това не пречи да осъжда и десния екстремизъм.

* * *

Още във Военната академия прави опити като любител-журналист. А когато я напуска и заминава при чичо си в Пиура, започва работа в местния вестник. Тогава поставя и първата си пиеса „Бягството на инката”. През 1953 г. започва да учи право и литература в Националния университет „Сан Маркос” в Лима. В студентските години пише къси разкази и се налага да работи какво ли не. Защото вече има семейство, макар да е едва 19-годишен. Краткият му брак с Хулия Уркиди, „нещо като леля“, е част от бунта срещу авторитарния баща. Идва краят на следването и получава стипендия за докторантура в университета „Комплутенсе” в Мадрид. След това  заминава за Париж. Във френската столица се отдава на писане и се сближава с други творци от Латинска Америка, между които и Хулио Кортасар. В Париж среща и порасналата братовчедка Патрисия (племенница на Хулия), за която се жени през 1965 г., веднага след развода си. Тя е любовта на живота му и майка на трите им деца – двама сина (единият също писател) и дъщеря. Скоро излиза и „Зелената къща” – вторият роман. Освен успех, той носи на писателя и престижната награда „Ромуло Галегос”. Неговият шедьовър, обаче, е третият роман – „Разговори в „Катедралата” (1969). „Ако трябва да спася само една от моите книги от пожар, то би била тази“, казва самият автор. Това е най-амбициозната му творба. Широката панорама на живота в Перу по време на военната диктатура през 50-те години на миналия век напомня „Фокнър, преплетен с Балзак”.

В следваащите години животът на писателя минава в различни точки на Европа и Америка, най-често Париж, Мадрид, Лондон, Барселона … и Перу, където се завръща почти всяка година. Пише много – разкази, есета, пиеси, мемоари, критика, романи в различни жанрове. Книгите му са преведени на много езици и издадени в много държави.

Българският читател познава освен споменатите „Градът на кучетата“, „Зелената къща“, „Леля Хулия и писачът“ и „Разговор в „Катедралата“, също: „Панталеон и посетителките“, „Цивилизация на зрелището“, „Празникът на козела“, „Раят зад другия ъгъл“, „Лудориите на лошото момиче“, „Разказвачът“, „Възхвала на мащехата“, „Мечтата на келта“, „Герой по неволя“, „Литума в Андите“, „Квартал Петте кьошета“, „Кой уби Паломино Молеро?“

Свидетел и хроникьор на не една революция, Марио Варгас Льоса винаги има ясна гражданска позиция. Защитник на свободата, демокрацията и човешките права, той навлиза през 80-те години на XX в. и в политическия живот. Дори се кандидатира за президент на Перу през 1990 г. Губи двубоя срещу Фухимори, който идвайки на власт, постепенно налага авторитарен режим. „Радвам се за Варгас Льоса, съжалявам за Перу”, казва неговият колега  мексиканският нобелист Октавио Пас. И наистина там става все по-опасно за несъгласните с управляващите. През 1993 г. писателят се мести  в Испания със семейството си и получава испанско гражданство. Следващата година получава наградата за испаноезична литература „Мигел де Сервантес”.

2010 г. му носи Нобеловата награда за литература. Посреща новината с думите:

„Развълнуван съм и съм благодарен. И съм много изненадан. Писането винаги е било такова невероятно удоволствие за мен, че не мога да повярвам, че ме награждават и ми присъждат премия за нещо толкова приятно“

В 2011 г. крал Хуан Карлос го прави маркиз за принос към испанската култура.

Почетен доктор е на много университети – в Йейл, Харвард, Оксфорд, на родния „Сан Маркос” в Лима, Сорбоната и още десетки други.

През 2013 г. е удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза“ на СУ „Кл. Охридски”. 

В дългата си кариера на писател и журналист е получил още много отличия и награди. Всички те показват огромното международно влияние, което имат книгите му по света. И са признание за неговия  мощен глас, смело противопоставящ се на злото в света, било диктатура, тоталитаризъм, неравенство или някаква форма на насилие. Като рицар на словото, той доказва с творбите си, че „перото е по-силно от меча“.

                                                                                                                                       Августина  Савова, 2021