
„Като млад знаех отговорите, сега като възрастен знам само въпросите“ – Димитър Бочев
- 28.07.2021
- 0
„Най-същественото е, че съм вървял след себе си.
Въпреки, че платих прекалено висока цена за
неконюнктурното си поведение, сега се радвам за това.
С времето осъзнах, че същественото не се купува.”
Роден е на 13 август 1944 година в Силистра. Завършва гимназия в родния град и заминава за столицата. Започва да учи стоматология (1962–1963), но бързо сменя посоката и се записва във Философския факултет на Софийския университет (1965–1970). Като студент често участва в дискусии, отстоявайки смело позиция, различна от преподавателската. Обвиняван и преследван е за това. както и за „връзки с чужди граждани“. Дори го арестуват неведнъж и връщат в Силистра без право да напуска града. Пак по политически причини е изключван от университета, вторият път – без право да продължи следването си. Така, заради своето инакомислие и свободолюбие, рано разбира, че „емиграцията за твореца е състояние на духа, защото той е винаги изгнаник, противопоставен на всяка общност, включително и на политическата конюнктура“.
Все повече мисли и за физическо бягство от родната земя. И през 1972 г. поема емигрантския път, напускайки нелегално България. Избира Западна Германия – страната, която му дава политическо убежище, след като преминава през лагер за бежанци. Получава и работа като редовен сътрудник в радио „Дойче Веле“. В тези години започва едно голямо приятелство между него и Георги Марков – колегата, с когото делят есеистичните понеделници на българската емисия. Тяхната близост е толкова необходима и важна за Димитър Бочев, че след атентата от 1978 г., ще сподели :
„Всъщност убийството на Георги над Темза
уби и част от мен самия – по-добрата част. „
Но преди това те работят заедно и в българската секция на радио „Свободна Европа“, където Бочев е програмен редактор и води рубрика „Контакти“. В нея се чува гласът на българските интелектуалци в изгнание и за първи път са излъчени „Задочните репортажи за България“ на Г. Марков – около 137 предавания. Много по-късно писателят ще разкаже всичко за този период по своя си философски начин в автобиографичната книга „Опит за екстаз“.
„В този роман търся смисъла на битието, на съществуването ни на тази земя. Неведнъж съм казвал, че задачата на писателя е еднородна с мисията на Богочовека: да прекрачва граници, да взривява регламенти, да търси неразгадаемостта на Бога и света, мистерията на битието.“
За идеите си е осъден в Родината задочно на 10 години затвор (1976). Определян от социалистическата преса като „радиодеверсант“ и „слуга на американския империализъм“, той получава подкрепа от хора като Франсоа Митеран, Андреас Папандреу, Вили Бранд и Греъм Грийн, които подписват апели до българските власти в негова защита. Присъдата с отменена от Върховния съд едва през 90-те години на миналия век. След настъпилите промени у нас, името на Димитър Бочев се появява често в българските вестници и медии, кореспондент е на Радио „Свободна Европа” в София, сътрудник на президента Жельо Желев по въпросите на чуждестранната хуманитарна помощ, участва в дейността на Българския хелзинкски комитет. През 2013 за кратко е политически съветник в служебното правителство на Марин Райков.
Неговият първи роман „Междинно кацане“ (1991 г.), както и много от книгите му („Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”,„Боготърсачът между беса и слепотата”, „Белият слон“, „Опит за екстаз“ и др.) носи известна автобиографичност. Но тя е само основата, около нея се наслагват и преплитат осмислени и метафоризирани случки и събития. Реалните факти и хора са повод за психологическо пътуване към най-дълбоката човешка същност, вълнуваща се от вечните въпроси за вяра, любов, добро и зло, свобода и робство, творчество и власт, божествено и човешко. Свои есета посвещава на приятелите и духовни събратя Георги Марков, Асен Игнатов, Атанас Славов, Тончо Жечев, Христо Огнянов, Жельо Желев и др.
Член е на Съюза на баварските журналисти и Международната академия на изкуствата (МАИ) – Париж, която го удостоява с Юбилейната си награда през 1999 г.
Августина Савова