„Как искам да живея аз и да живея непрекъснато.” – ХРИСТО ФОТЕВ

„Кълна ви се – аз всичко бих повторил.

Аз всичко бих отново изживял,

излюбил, изпътувал, изговорил,

измолил и изплакал и изсмял.”

„Христо Фотев е поет бохем в най-чистия, светъл и хубав смисъл на думата. Той е поет на литературния екстаз, когато думите красиво препускат през сърцето, за да озарят листа, върху който остават…  Той е поет, в чиито стихове думата “любов” присъства неотразимо, дори за миг не изпитваме скептицизма на житейския си опит по отношение на любовта. Христо Фотев умее да се възхищава на любовта, да изживява пълноценно живота. “Любов” е ключова дума за лириката на Хр. Фотев, той сякаш не може да съществува без това свещено, пречистващо и светло чувство.“  (Никола Иванов)

  НАЧАЛО

25 март 1934 година, Благовещение

„Морето! Най-напред аз съм роден в Истанбул, на най-фантастичния провлак в света, в един град, който свързва Европа с Азия. И не само аз. И баща ми, и дядо ми… През 1940 година, когато съм бил 6-годишен, родителите ми се заселват в Бургас, в така наречената Коджакафалийска махала – махалата на бежанците. В България дойдох без нито една дума български език, дори на майка си съм казвал по турски „Ане”. Хубаво звучи, между другото… И тъй като генетично ми е дадено да вярвам, че всичко веществено може да бъде унищожено, изгорено, разорено, единственото нещо, което поддържа от най-ранна възраст чувството ми за материя, е езикът. През последните години си мисля, че не случайно съм пристъпил към това, което се нарича слово. Жалко, че не мога да го осъществя със силата, която ми е дадена. Но за това вината си е моя.”

БУРГАС

„Заживяхме в покрайнините на града, пристанище за бежанци от източна и Западна Тракия, карикатура на изоставените там някъде села… Хиляди отчаяни мъже и жени вървяха през граници и държави с оскъдните си сечива, каруци и животни. Една фантастична езическа опера, малък димящ Чернобил в преддверието на Бургас. 50-хилядно градче с театър, симфоничен оркестър, опера, десетина вестника, няколко художници, две гари и едно пристанище. Там научих български, матерния си език. Поглъщах този език, както дишах въздуха, както играех на улицата, както се биех и влюбвах. После дойде театралният бум – Вили Цанков и Леон Даниел. Пробивът на художниците – Георги Баев, Генко Генков, Виолета Масларова. Първите стихове в „Литературен фронт”, първото усещане за уязвимост. Значи трябва да се живее така, че ръката, която ме пронизва, да преминава през мен както през въздуха. Да не държа на членството в партия, брак с жена, семейство. Това да е моето „силово поле” за защита… Такава бе моята интуитивно избрана програма за живот. Печална стратегия на отчаяно момче, глупаво, но предано, което не си даваше ясна сметка за скъпата цена, изплащана къс по къс с годините. Оскърбените жени и деца, разрушените прегазени мотиви. И така, в този смисъл, аз бях един почти завършен негодяй.”

РАВАДИНОВО 

„От няколко години живея в Равадиново, защото се оказа, че моят истински живот е тук – в едно малко селце с шаронски къщи, което е също като някогашните бургаски бежански махали. В моя живот, във вашия, в живота на всеки човек има нещо случайно. Аз вярвам в това. Мога ли да бъда друг? Мога ли да коригирам живота си? Нищо не мога да коригирам в него. Освен тези два или три пъти, когато съм бил груб с жена.”

ХОРАТА

„Но има хора, които са подвижни сметища, (както има подвижни пясъци). Метанът е тяхната аура. Взривоопасни са! Срещал съм ги – живял съм с някои от тях… И че съм жив, че не съм станал все още човеконенавистник, благодаря на моите приятели. Лъчиста плеяда (на моето небе) от принцове…”

ПРЕДАТЕЛСТВОТО

„Предателството е лична категория. И много тайнствена. Защото трябва да бъдеш непрекъснато нащрек. На всяка своя секунда, минута, час, ден, година в живота си. Не знаеш какво ще те подведе – коя дума, жена, мъж, дете. Самият аз мога да се предам. Да се подмамя независимо от компаса, който ми показва посоките. Защото гласът на сирените отеква все още и е страшно, ако не си завързан на мачтата.

          Трябва да има какво да се предаде, за да си предател. Самият аз не съм се предавал. С какво бих могъл да заменя тоя ужасен и тъй прекрасен живот. От първия ми ден до сега.”

МОРЕТO

„Може да бъде навсякъде, стига човек да го носи в себе си“ – „трябва самият ти да си море“. „Виждал ли е някой делфин, унищожен от тайфун?  Не, но хора – да.“ 

„Морето!

Най-голямото събитие!

Как ме издига към върха си – целия

отново ме зазижда във кристала си…”

ПРИЯТЕЛЯТ

„Аз би трябвало да мълча, но не мога да преодолея в себе си Иван Пейчев, срещата с когото – и приятелството – е една от най-големите сполуки в живота ми… Помня – неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му – особено ръцете – и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята – и може би затова – невероятно стабилна. И най-вече – дълбоката клавиатура на неговите жестове… Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Той винаги носи празника в себе си… И той го осъществява! И с това отрича „теорията на ужаса” – смъртта! Той е винаги в центъра на празника и малко встрани от него… Тука е тайната на неговото обаяние, което обединява понякога на масата му толкова различни и изначално разделени светове. Невинни и виновни по призвание, ангели и бивши архангели, мъже и жени, и деца… Момичета! Това би могло да се нарече „Иван-Пейчевската атмосфера” – тъжно обещание за братство, обещание, което се излъчва и от кожата, от порите на неговите стихове.” 

МЕЧТА

„За невъзможното… с хората – мъже, жени и деца, в пейзажа сред нещата – вещите, растенията и животните, които обичам… Да се събудя и да тръгна някъде от гара на гара, от летище на летище, през, над и край пейзажа, през сезоните – във въздуха… Към морето, остров „Света Анастасия”, майка ми…

          „За сродни духове копнея аз”, казва големият поет Езра Паунд.

          „За тембъри, прогонени от рая” – отговарям аз в подножието на една своя мечта, която ще премълча с удоволствие…”

КРАЙ

27 юли 2002 година

„Най-страшното

не е смъртта ни, може би ужасното

е, че сме приживе във тъмната й пластика!

Но нека никого не обвиняваме!

Виновните сме ний! Здравей, мълчание!“

Използвани са текстове и части от интервюта от книгата на Христо Фотев „Тембъри, прогонени от рая”.