Йордан Калайков – „ЗА СЛИВЕН – ОТКРОВЕНО И НОСТАЛГИЧНО“

Йордан Калайков е  професор, доктор на науките, писател и художник. Публикувал е 70  книги в областта на образованието и 17 книги с проза, поезия и есеистика.

Негови разкази и есета са издавани в сп. “Пламък”, сп.”Везни”, “Литературен вестник”, “Литературен форум” и др. Негови публикации има в електронното списание за художествена литература “Muse Apprentice Guild” В Сан Диего, Калифорния. В  Liternet.bg са издадени електронна книга  и разкази, а в артзоната – картини от експозиции.

Публикуван е и в електронните издания „Литературен свят”  и „Питературен клуб”.

Негови творби са преведени на английски, руски, френски и китайски език. Включен е в антологията “Български поети” през 2003 година на  издателство “Захари Стоянов”.

Член на  Съюз на учените в България  и на Сдружение на българските писатели.

Публикуваме разказите „Копнеж по чешми“ и „Спомен за Евгени Курдов“, които ни бяха предоставени от Йордан Калайков:

КОПНЕЖ ПО ЧЕШМИ   

      Ако се озовете в Сливен и разполагате с няколко часа, непременно тръгнете на запад по поречието на Асеновската река.Най-напред ще ви посрещне тъкият ветрец, който сякаш постоянно извира от гърловината на дефилето. Не след дълго градът ще остане зад вас и хубавит асфалтирн път ще ви отведе направо в сърцето на планината.

Забелязъл съм, че в планинските градове този преход е рязък. Още сетивата не са привикнали с панорамата на чукарите, още се чува дишането на града, а равното по пътя вече се е изгубило в гънките на масива. Изведнъж попадаш в безкраен лабиринт от остри завои и изкачвания, от които спира дъхът. Ако се случи да поемете пътя в някой летен следобед, слънцето ту ще застава над скалите, ту за дълго ще се крие зад тях, а понякога ще ви се струва, че то вече е залязло. Дебела, тъмносиня сянка все по-често ще ляга напреки на пътя и остър хлад ще ви съпътства до следващата спирка на слънцето. Започне ли играта на слънце и сянка, знайте, че сте вече в Асеновския боаз.

От ляво шушне реката, едва провираща се през буйния върбалак. Отдясно издига снага планината. Отгоре светлее къс разжарено небе, а пътят бяга ли бяга към язовир Асеновец и село Бяла. В извивките му са се приютили градини, къщички надничат с белите си лица, бари блъскат шарени черги и губери, а после радват очите с пъстрилото си, метнати на дървени скели. Тук старите сливенски фабрикаджии са съградили прочутите тъкачници и предачници за вълнен текстил, а грижливите ръце на други сливналии са създали чудния свят на крайпътните чешми.

Мъдри са били тукашните хора, за да прозрат, че имот да струпаш, колко му е да се разпилее, път да спретнеш, и той от ден до пладне. Неведоми са хорските друмища като съдбите. Току виж няма го вече пътят – опустял и буренаците се ширнали отгоре му. Със земята е друго. И да я оградиш с плетища, остава цяла и неподвластна на човешките мераци за обсебване. С небето е същото – нима можеш да го разделиш на имоти? Но водата, водата е просто неуловима за времето и забравата. Мека и сладка е планинската вода и сигурно затуй е хванала окото на хората, та са я приютили по-близо до вървищата си.

За да забележите чешмите в Асеновския боаз, трябва да поразпитате или да ги знаете отпреди. Майсторите сякаш ревниво са ги скрили в шумата от лоши очи. Някои са градени набързо – вода да има, пък другото е лесно. Други са вече ослепели. Чучурите им зеят като празни очни кухини. Улуците им са се разсъхнали, градежът влажнее и мъхове пълзят по него. Тук е нейде водата – скрила се е и кротува. Но има и чешми, които са правени мераклийски и с душа.

Още в началото на пътя, като се заиграете на слънце и сянка с чукарите, ще ви срещне първата чешма. Има-няма два километра и ето я отдясно пред портата на фабричния цех. Нищо особено – тръба цол и половина стърчи като побит кол. Отгоре кран, отдолу струята бие направо в песъчливата земя. Текнало му е на някой и колко му е да изкараш вода с едно отклонение от водопровода.Като влизаш на работа да пийнеш, като излизаш, пак да пийнеш, докато чакаш автобуса , да разквасиш уста. Керванджия или каруцар, камионджия или пътниче и те да подкрепят сили.

Сега цехът е опустял. Няма я глъчката на надничарите. Задала се е реституция. Чешмата обаче стои като стожер и сълзи. На двеста метра по-нагоре ей я другата чешма – достолепна, притихнала, затаила спомен за вехти времена. Забавете крачката и внимателно се вгледайте отляво на пътя, отвъд рекичката, между сенчестите върби. Като я съгледате, ще ахнете, защото срещу вас чинно ще запристъпва невеста в бяло. Почудата ще бъде оправдана. На някогашния майстор не било достатъчно да хване водата. Вдигнал над водоема варосан зид с красива извивка като на кобилица.Сякаш е искал да построи слънчев дом за бялата невеста. Над зида спретнал керемидена стряха, а отдолу сложил пиринчен чучур и корито от дялан камък. Върху стената надпис с разкривени по детски букви съобщава едно име. Някой си бай Неджиб. Иди че разбери кой е този ага и що ще името му върху чешмата?. . .

Нататък по пътя за с. Бяла, след разклона за язовир Асеновец, почти незабележимо пътче води надясно от главния път в подножието на стената му. На няколко стотин метра от нея, отдясно, сред гъстълака на къпините ще чуете ромона на бликаща вода. Върху вододайната жила просто е струпан бетон и от него стърчи парче тръба. Строителен обект е било тук и шофьорски ръце са съградили чешмичката. Не му мислили много. Самосвал изсипал бетона и мъжагите с лопатите измайсторили градежа. Отдавна грохотът на камионите е отшумял. Язовирната стена е извисила снага, няма и помен от фургоните и обитателите им, а чешмата останала за радост на залутания пътник.

На още два километра нагоре лее вода най-личната крайпътна чешма. За нея съобщава табела, но присъствието и ще откриете много по-рано. Отдясно, по  вада припка отточната вода. Чешмата е вдигната от дялани плочи. Доморасли естети са я украсили с тривърх силует и каменна сърничка. Идилията препъва гледеца, ала бликащата вода от металните гърла е тъй силна и ледено студена, че забравяш бързо за украсата и. Ветрищата са довеяли пръст върху трите зъбера и там е избуяла лайкучка. По плочите се припичат пъстри гущерчета, в треволяка щурци цвърчат в надпревара .Ще  пийнете от пълни шепи ледена вода и все няма да се наситите, защото живата вода не е само течност, тя е преди всичко присъствие, нещо, без което човекът не може, тъй както не може без земята и слънцето. Край спорната чешма като тази, времето се изнизва бързо. Докато отпиеш, докато се понаплискаш, докато се огледаш за хубостите наоколо, и времето хвръкнало.

На връщане пътят не се усеща. Градската шумотевица те поглъща внезапно и имаш усещането, че зад теб е останал не Асеновският боаз, а домът на душата ти.

И колкото повече минава времето от това пътешествие, толкова повече ще се засилва копнежът по чешмите и водата им и няма как да не си кажеш като старите сливналии: „Сполай ви, мили хора, че на света ги има тези гюр чешми.”

СПОМЕН ЗА ЕВГЕНИ КУРДОВ       

           Било е някъде в края на петдесетте и началото на шестдесетте години на миналия век, когато случая ме срещна с художника Евгени Курдов. В една стара постройка, отвъд Коруча, под северния склон на Хамам баир, имаше помещение със скърцащо дюшеме и порутени стени. Беше превърнато в нещо като ателие, в което два или три пъти седмично се подвизаваше достолепния художник. Там се провеждаха  сеанси по рисуване от натура / позираха модели  – хорица, на които даваха по нещо/ и беседи за изобразителното изкуство. Така и не разбрах дали това беше читалищна или общинска инициатива, как официално се наричаха заниманията, пък и не съм се интересувал. Не помня също, как съм разбрал за съществуването на това място и дали някой ме е довел специално, или препоръчал. Идваха млади хора, някои с отнесен вид, явно вече със самочувствие на бъдещи художници. Странно, представители на женския пол нямаше и както се говореше, никога не са били канени или увещавани да идват. Поне по мое време беше така.

Евгени Курдов беше масивен човек, с тромава походка, едро бяло и удължено лице, със сякаш малко прозрачна кожа, характерен, добре оформен нос и чувствителни ноздри. Изразът на това лице беше волеви и прям, под полупритворените клепачи. Гласът – малко грубоват, нисък. Изреченото от него звучеше категорично, нетърпящо възражение, изпъстрено със цветисти изрази, някои с леко циничен привкус. В дълбочина, обаче, мисълта му беше логическа, убедителна, ерудирана.

По-късно при срещите в дюкяна – ателие ми правеше силно впечатление академичния стил на преподаване. Не пропускаше да напомни, че ние сме с художнически заложби и сериозността на заниманията е задължителна.

Беседите за история на изкуството му бяха стихията. Предпочиташе големите ренесансови художници от Венецианската школа като изпъстряше казаното с пикантни истории от живота им.

Казваше, че за него няма тайни в изобразителното изкуство / Завършил скулптура, но владеещ живописта и особено графиката. / Запомнил съм отривистите му жестове, когато се налагаха корекции на опитите за овладяване на рисунъка. Евгени Курдов беше виртуозен рисувач, майстор на ракурсите и интерпретациите.

Този пестелив на похвали човек ме похвалваше по своему под формата на критика. Застанал зад гърба ми оглежда дълго рисунката, мълчи. Очаквам всеки миг да се стовари върху главата ми унищожителното му мнение. Пресъхва ми гърлото и вече не знам какво да мисля, когато най-после дочувам: „Хм – грубовато” и след продължителна пауза : „изразително”. Първата дума произнесена с нюанс на неодобрение, втората – искрено. После,   през годините никога, никъде, от никой не съм получавал рецензия от две думи.

Понякога в събота или неделя Маестрото ни повеждаше на пленер извън града. Обикновено поемахме към „Змейовите дупки”.И до сега не мога да си обясня защо предпочиташе  точно тази местност пред толкова други, къде, къде по-впечатляващи. Нарамили такъмите пристигахме поуморени и сядахме кой където свари. После кой с въглен, кой с пастел или акварел се опитвахме да пресъздадем хубостите на Сините камъни. Маестрото седеше встрани, зареял поглед нейде, където само той знаеше къде. След някое време внезапно започваше да разказва някоя небивалица из която шетаха змейове, магьосници, юнаци с накривени калпаци и какво ли още не. Историите изпъстряше с цели пасажи на френски или италиански език. Ние забравили за всичко зяпвахме този чудат човек, който винаги изненадваше с нещо, говорейки понякога, съвсем неразбираемо. Евгени Курдов криеше ревниво дълбините на душата си, изплъзваше се, трудно се подаваше на характеристика, убягваше. Тъй нареченият пленер сякаш беше само повод да се излезе от ежедневието, защото се говореше за всичко друго, но не и за изкуство. От тези излети съм запомнил и нещо необяснимо. Употребата , без конкретен повод, на думата „гумичка”- в умалителна форма. Казваше :”какво разбирате  хлапета, такива от гумички?”, или :”Не сте дорасли да оцените това нещо”.От изказа му се долавяха недоизказаност и тъга. Засмивахме се глуповато, за което получавахме скастряне, придружено с презрителен жест. Може би това беше някоя метафора, известна само на него, или приумица. Може би шега, или провокация. Не зная!

И сега го виждам маестрото – сериозен, гледа в себе си,   крачи малко приведен, на пръв поглед грубоват, внушава респект от висотата на моженето си, овладял тайните на изкуството. Мисля си, че ако се вгледам внимателно ще го зърна и ще ми се иска да го настигна, за да вървим заедно нататък.