Надали историята познава по-велик учен от сър Исак Нютон. Роден преди 380 години, той е един от гигантите на революцията в науката, наред с Коперник, Кеплер и Галилей. Най-влиятелното му произведение – „Математически принципи“, променя из основи начина, по който учените наблюдават и обясняват заобикалящия ни свят.

Основната заслуга на Нютон е тази, че свързва математиката с естествените науки, но значителен е и приносът му към философията, астрономията, теологията, историята, алхимията и икономиката. Без Нютон щяхме да възприемаме света по съвсем различен начин.

Ученият се ражда на Коледа 1642 г. и от ранна възраст избягва да общува с околните. В живота си е имал няколко близки приятели, но най-общо казано, един от белезите на гениалността му е преобладаващата му склонност да се колебае между това дали да пренебрегва другите, или да се кара с тях – поведение, което изглежда му е позволявало да се съсредоточава върху тогавашните загадки пред науката.

Като студент в Кеймбридж не проявява почти никакъв интерес към предложената му учебна програма и до голяма степен пренебрегва изучаването на Аристотел за сметка на ярките имена в съвременната наука. Чете неуморно Декарт, Бойл и Томас Хобс, води си бележки по тях и в същото време си задава все нови и нови въпроси по отношение на заобикалящия го свят.

Интелектуалната звезда на Нютон обаче пламва с истинския си блясък, когато той е на 23 години. Самият учен определя това време като „година на чудесата“. Нютон се посвещава на различни математически проблеми, свързани с орбитите на Луната и планетите и в хода на изследването им развива теоремата на математическия анализ – клон на математиката, без който не биха съществували днешната физика и инженерните науки.

Нютон напуска Кеймбридж през 1666 г., търсейки спасение от чумата, и започва да изучава механиката. В края на живота си той ще твърди, че прозрял ролята на земното притегляне при определяне на лунната орбита, докато е седял в градината и наблюдавал как ябълка паднала от дървото. Апокрифна или не, историята скоро става част от Нютоновия фолклор; вероятно най-запомнящата се нейна поява е в Байроновата поема „Дон Жуан“, където на учения е приписвана заслугата, че „Нютон първи след Адам в света плода и падането съчета“.

При завръщането му в Кеймбридж Нютон е назначен на почетната длъжност „Лукасов професор по математика“; тя му дава възможността да продължи своите изследвания, в хода на които кореспондира с видни учени и математици от ранга на Бойл, Хук и Халей. През 1670 г. посвещава голяма част от времето си на теологията; задълбоченото познаване на Библията го тласка към оригинални и радикални възгледи по въпроса за Светата троица. Проявява интерес и към алхимията – науката за превръщане на обикновените метали в злато.

Най-ценните му изследвания обаче са в резултат от появата на т.нар. Голяма комета. През 1684 г. Нютон започва работа по бъдещия си революционен труд „Математически принципи“, който променя из основи не само личния му живот, но и науката като цяло, и формулира трите основни закона на движението:

– всяко тяло запазва състоянието си на покой или на равномерно и праволинейно движение, докато не му въздейства външна сила;

– ускорението на дадено тяло е правопропорционално и в посока на силата, действаща върху него;

– на всяко въздействие съответства равно по сила и противоположно по посока противодействие.

Тези сравнително прости закони позволяват на Нютон да извърши учудващо пълен анализ на природните закони, с които обяснява всичко на базата на поведението на малките тела и частици в орбитите на кометите, планетите и Луната. Поставя математиката в центъра на физическите обяснения на света, където тя остава и в наше време.

Гениалността на Нютон бързо го нарежда сред най-видните европейски учени. Той обаче се чувства затормозен от царуващите в Кеймбридж строги религиозни правила, затова с облекчение приема предложението да заеме ключов пост в Кралския монетен двор, което му осигурява редовен доход до края на неговия живот. През 1703 г. е избран за председател на Кралското научно дружество – най-престижната научна общност в страната. През 1704 г. публикува „Оптика“, в която развива идеята за корпускулярната природа на светлината и за силите, които привличат и отблъскват частиците и по-големите тела. На следващата година е награден с благородническа титла от кралица Анна и така става първият учен, удостоен с подобна чест.

/по материали от книгата „Титаните на историята“ на Саймън Монтефиоре/