ИНКУНАБУЛИТЕ

      В средата на XV-ти век Европа открива техника за възпроизвеждане на книги, която революционизира тяхното разпространение и променя из основи  достъпа до знания – печатарството. Изобретяването на печатарството се възприема и като фундаментален исторически прелом, отбелязващ навлизането в модерността. Това събитие често се свежда до един-единствен факт: отпечатването в Майнц около 1455 година от германеца Йохан Гутенберг на 42-редовата Библия.

Печатните работилници от XV век са били истински лаборатории за експериментиране, позволяващи преодоляването на определени технически трудности и насърчаващи разпространението на печатните процеси в цяла Европа. Близо 150 европейски града произвеждат първите печатни книги, известни днес като инкунабули. Терминът  бил използван за първи път от Бернхард фон Малинкрод през 1639 година  и се е утвърдил по-късно през XVIII век. Основните купувачи на инкунабули са били учени, благородници, юристи и духовници. Инкунабулите обикновено са били отпечатвани с готически шрифт без параграфи .

Това  били   първите   европейски   печатни   книги, създадени чрез   метални   клишета.   Терминът   произлиза   от латинската   дума  incunabula  (incunabulum   –   люлка)   и   обхваща всички издания от създаването на Гутенберговата технология до 1500   година   Това   е   т.нар.   „люлчен“   период.   Най-известните инкунабули са Библията на Йоханес Гутенберг, „Нюрнбергска хроника” на Хартман Шедел и „Естествена история“ на Плиний Стари.

Отпечатвани са в малки тиражи, обикновено между 100 и 300 екземпляра, и оцелелите до днес копия са изключително редки и ценни.

След създаването на печатната преса броят на типографските ателиета   за   кратко   време   нараснал много.   Процесът   на изработване се ускорил до осем пъти, което направило печатните книги много по-евтини. Изкуството, познато на малцина, се превръща в популярна   и   развита   индустрия.   Основните   предимства,   които имали   отпечатаните   книги,   били унификацията   на   изданията, предотвратяване   и   поправяне   на   грешките   в   текста. Всичко това в огромна степен допринесло за развитието на образованието и културата в този период.

Първите инкунабули са имитирали външния вид на ръкописите, включително шрифтовете и декорациите. Често за надписите се използвало  златно  фолио. Ранните  инкунабули   били   близки  до   средновековните  ръкописи, затова нямат заглавна страница. В началото тя се е изпускала поради високата  цена   на   пергамента, който се правел от животинска кожа, добивал се трудно, и това не позволявало да се губи нито една част от ценния материал за нещо различно от самия текст, което обяснява и липсата на заглавните страници при ръкописната традиция.   През   втората  половина   на  XV  век издателите започнали  да  печатат началния текст на втората или понякога на  третата страница,  което оставяло свободно  място на листа и така постепенно се развила практиката за оставяне на заглавна страница.

Инкунабулите   се   делят   на изработени по   ксилографски   и   типографски способ. Ксилографският метод възникнал в Китай през VI в. При тази техника се използвало добре изшлайфано крушово дърво, което се издълбавало с длето, като полученият релефен образ бил огледален. Изпъкналата  част   се   намазвала   с   мастило,   притискала   се   към   листа   и   така   се създавал отпечатъкът. При тези книги всяка страница се издялквала отделно.

Типографският   способ   бил   създаден   от   Йоханес   Гутенберг   през 1450   г.   и   представлявал   подвижен   набор,   в   който   са   наредени отделни метални букви, образуващи страница. Тях той изработвал по следния начин: изрязвал огледална форма на всяка буква върху твърда   метална   пластина   (щемпел),   след   което   с   нея   пресовал  мека   медна   пластина   (матрица)   и   накрая   в   нея   отливал желания   брой   литери   (печатни   форми   от   разтопено   олово, примесени с калай и антимон). Гутенберг   създал   и   ново   мастило,   като   примесвал   сажди   с ленено масло. Преди печатането навлажнявал хартията, за да подобри всмукателните  ѝ  способности  и  отпечатъкът да бъде по-качествен.

При инкунабулите за илюстрациите често се използвал методът на гравюрата или ксилографията, защото така те можели да се печатат едновременно с текста, макар че в по-луксозните издания първоначално илюстрациите се рисували на ръка, заедно с останалата декорация на книгата. Първата илюстрирана такава книга е „Edelstein”, сборник с басни, отпечатан от A. Пфистер в Бамберг през 1461 г., по-долу виждате страница от изданието.

Друго достигнало до наши дни издание е Истории за четири библейски фигури – Йосиф, Данаил, Юдит и Естер –  взети от различни илюстровани Библии, свободни адаптации на библейския разказ, преплетени с откъси от апокрифни книги и елементи от светската история. Очевидно това е версия, специално написана за това издание, може би от самия Албрехт Пфистер, тъй като не може да бъде пряко свързана с никоя ръкописна традиция. Пфистер бил първият печатар, който публикувал популярни текстове с илюстрации, насочени към към нова аудитория  : дребни селски благородници, патриции и богати граждани, всички от които ценят текстове, написани на достъпен за тях език, особено когато тези текстове са илюстровани и подсилени с цвят.

Във Франция илюстрацията възникнала в тогавашните граници на кралството: в Женева, както и в Лион, печатарите, по-малко фокусирани върху научната литература от тези в Париж, с готовност произвеждали книги с популярно съдържание на френски език, отпечатани с  шрифт „бастард”, и ги илюстрирали. Така изданието на „ Книга на Мелузина“ на Жан д’Арас от края на XIV век, публикувано в Женева от Адам Щайншабер през август 1478 година, е едновременно първото печатно издание на този текст, първото илюстрирано женевско издание  и един от първите  френски текстове, които включват илюстрации. По-долу виждате илюстрация от тази книга.

Много експерти обаче смятат само направените с типографския способ книги за истински инкунабули. Когато нямало заглавна страница, името на автора, преписвача, мястото и годината на отпечатване са се изнасяли на последната  страница,   непосредствено   след   текста.   Тази   част   се наричала колофон, което означава „заключителна част“. Печатарите започнали да слагат и специален знак на заглавната или   на   последната   страница   от   книгите.   Той   се   използвал   като търговска марка на съответната печатница.

За корицата се употребявали различни видове кожи – овчи, кози, телешки и свински. След специална обработка кожата често се боядисвала. Телешката кожа е мека и затова можела да бъде боядисана във всякакъв цвят, но в повечето случаи по онова време се оцветявала в червеникаво кафяво. Светлата козя кожа често била боядисвана в бледо червено, синьо или зелено и се наричала „марокен“. Свинската кожа има много характерни пори и често се избелвала. Овчата кожа, пореста и мека, по-рядко се боядисвала. Тези видове животински кожи се използвали по различни начини в зависимост от епохата и региона. През ХV век свинската кожа била най-много употребявана в Германия, телешката в Англия, а козята – в Италия.

Печатниците се разпространили бързо в различни европейски градове, като най-много издания имало в Италия и Германия. Отпечатвани са на различни езици,  най-разпространен е бил латинският, следван от немски, италиански, френски и други. Стандартният пример за инкунабул е илюстрираната „Нюрнбергска хроника” от Хартман Шедел , публикувана през 1493 година от Антон Кобергер . Тя представя историята на света с десетки карти, текстове и гравюри, представящи Сътворението, библейски и кабалистични мотиви, как се осъществява световното равновесие. Разбира се, според тази хроника Земята е плоска, светът има начало и край, все още липсват континенти от земното кълбо. Особено интересна в изданието е картата, която представя Германия Магна като център на света. Интересно за нас е да знаем, че един екземпляр от тази изключително ценна книга се съхранява в нашата Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.

Най-известните издатели на инкунабули били: Албрехт Пфистер от Бамберг , Гюнтер Цайнер от Аугсбург , Йохан Ментелин от Страсбург , Уилям Какстън , който е работил в Лондон и Брюж .

В колекцията на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се съхраняват ценни славянски инкунабули, като например „Осмогласник“ (Цетине, 1494 г.) и „Псалтир с последование“ (Цетине, 1495 г.), които бележат началото на южнославянското книгопечатане. 

Счита се, че в историята на българското кирилско книгопечатане има само един инкунабул. Това е “Житието на Стефан Дечански” от Григорий Цамблак, което е частично отпечатано. В печатницата в Цетине в края на XV век се печатат още няколко подобни книги на църковно-славянски. А в 1508 година излиза „Служебник“ в печатницата в Търговище (Влашко).

Инкунабулите са обект на научен интерес и колекционерска страст поради историческото им значение като свидетелство за зората на книгопечатането и разпространението на знанието в Европа. 

Най-големите колекции от инкунабули в света притежават Баварската държавна библиотека в Мюнхен, Британската библиотека в Лондон и Националната библиотека на Франция.