Из поезията на Петя Александрова

Петя Александрова е родена в Ямбол в 1948 година, но впоследствие се ориентира откъде духа вятърът и се преселва в Сливен – град на много поети, хайдути и воеводи, град на прочутите сливенски милинки и още по-прочутите камъни по покривите (сещайте се защо!). Завършва сливенската гимназия, учи „българска филология“ в Търново и благополучно се притуря в т.н „търновска вълна“ в литературата, където са Борис Христов, Калина Ковачева, Таньо Клисуров, Паруш Парушев, Анчо Калоянов, Марин Георгиев и др. От 1975 година живее в София, където работи като журналистка в различни издания – в. „Труд“, сп. „Родна реч“, сп. „Еволюция“, в. „Жена“, сп. „Ревю“… Неспокойната ѝ сливенска порода е може би причината да опитва перото си в разни жанрове (с променлив успех!) – поезия за възрастни, поезия за деца, приказки за деца, разкази за възрастни, куклена пиеса, анимационен филм, книга-анкета за Станка Пенчева, публицистика… Има общо 32 издадени книги и един куп национални награди,  между тях – „Петко Р. Славйков за цялостно детско творчество (от Министерството на образованието и науката), Националната награда „Константин Константинов“ за принос в детското книгоиздаване, Националната награда „Петя Караколева“, Специалната награда „Станка Пенчева“, два пъти Наградата на СБП за детска книга(2012, 2016)…. Последната ѝ книга – „България в потури, но с цилиндър“, в два тома,  претърпя няколко издания. Това е сборник от документални разкази за исторически личности и събития, обагрени с хумор и коментирани по един чисто женски начин – с око и нос в детайлите.

Стиховете ѝ са преведенина английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език.

Петя Алекандрова ни предостави за публикация тези стихове:

ХХХ

Кой ти вярва в такива предчувствия!

Никога никой!

Съмняваме се, гадаем, сънуваме лоши сънища……

Любовта гнезди вече другаде

или спи в непознато гнездо,

или виси на ченгелче в месарския магазин…

А ти още си мислиш:

Не е възможно, така ми се струва…

Може би е само временно…

Може би е криза на средната възраст…

Или просто днес ме боли зъбът…

(Да не говорим за слънчевите изригвания…)

И отиваш да поиграеш тенис

или да зяпаш глупави филми,

да присадиш азалията

или да си купиш модна шапка…

В това време ТЯ

си нахлузва на босо сандалите

и притваря вратата отвън.

Само мъничко се колебае,

съвсем мъничко…

Защото очаква да се провикнеш след нея:

-Къде отиваш! Чакай, идвам и аз!

Никога никой не вярва,

че любовта си  е тръгнала.

Обици

Едно малко момиченце плаче на тротоара,

пред вратата на бижутерията.

Иска обичкù с червени камъчета.

Иска, иска…

Майката ту му се кара,

ту го теши и обещава, обещава…

„Хайде, казва тя, да вървим,

че татко ни чака у нас,

че късно става.

Утре ще дойдем пак… утре, утре…“

Така ми се иска да изкрещя

от другия тротоар, отдалеч:

„Не си тръгвай, красавице малка,

недей!

Искай своите обеци червени днес.

Искай, искай ги на мига!

Днес сложи на ушите си,

днес сложи на сърцето си

своята радост червена,

своята радост стъклена и звънтяща…

Знам, ще се будиш цяла нощ,

ще я докосваш с пръстчета в мрака,

ще се усмихваш щастливо…

щастливо, щастливо…

Утре?

Утре ще имаш всичко.

Но няма вече да му се радваш така.

Няма, няма, повярвай ми…“

ХХХ

Подпалвам сама себе си.

И пламтя, и изгарям,

и се ровя в пепелището със години –

дано открия жива въгленче…

Няма кой да гаси,

няма кой да пищи обгорен,

заедно с мене…

Наводнявам се.

Порои минават през сърцето ми,

всичко изтича и чезне,

зеленясва или потъва в калта…

Няма кой да намине –

с лодка или с дъждобран…

Всеки вика: „Страшно е,

може и аз да пострадам…”

Сам-самичка събарям дома си,

даден ми свисше.

Удрям каменната зидария

с разкървавени юмруци,

газя през купчини натрошени тухли,

побеляла от прах и вар…

Не викам… НЕ ВИКАМ!

А може би трябваше.

Защото спасяват само викащите.

ХХХ

Аз съм човекът,

който полива цветята.

Който слага буркана с кафето на мястото му.

Който сменя хавлиите в банята –

всеки ден, всеки ден…

Аз съм тази,

която знае

телефонния номер на джипито ни,

помни името на домоуправителя,

праща картички на роднини по Коледа…

Аз, естествено,

забелязах онова петънце от вино

върху кимима, след последните гости…

(и дигнах алармата до небесата…)

Аз единствена

не забелязах,

че вече не се обичаме.

Кой знай откога…

Послепис

Аз съм ябълката на върха на дървото.

Аз мълча, аз нищо не казвам.

И понеже слънцето ме огрява между оголелите клони –

на теб ти се струвам златна.

Аз мълча, аз нищо не казвам.

Нито птиците, нито вятърът ме е нахапал.

Затова ти се струвам най-сладката.

Аз мълча, аз нищо не казвам.

Всеки ден се заканваш, че ще се изкатериш,

ще протегнеш ръка към мен…

Аз мълча, аз нищо не казвам.

Ще го направиш ли някога?

Или докрай ще отлагаш,

от страх да не тупнеш долу

с рани на колената…

Аз мълча, аз нищо не казвам.

Отдавна съм само кожичка алена,

само празно сърце,

само смръзнали от студа семена…

Да беше продумал нещо –

сама щях да ти падна в ръцете

без да чакам каквото и да е още.

Но ти не ме повика, нито веднъж.

Аз съм ябълката на върха на дървото.

Аз мълча, аз нищо не казвам.