„Изтървем ли България, изтървали сме всичко!“ – Николай Хайтов

Николай Хайтов е писател, който приковава вниманието, вълнува, завладява читателя. Той е не само творец с размах, но и „широко скроен човек”. Искрено и всеотдайно влюбен в България, в Родопите, в красотата на езика, природата и хората там, творецът създава своите „Шумки от габър”, „Писма от пущинаците”, „Диви разкази”,  „Родопски властелини” …

„Тук греят с багрите си родопските халища и престилки, пеят птици и косове, гайди и кавали, мяркат се овчари и мечкари, звучат свежи думи, има и народни рецепти за цяр от билки…” (Хр. Черняев)

Неговите „приземени, всекидневни” герои са изтъкани от мъжество и упоритост, свободолюбие и твърдост, но същевременно носят в сърцата състрадание, нежност, любов, доброта.

Сладкодумният разказвач е третото дете в семейството на  Александър и Катина Хайтови

от Пловдивското с. Яврово. Роден е  на 15.09.1919 г.

 „Родителите ми бяха от “господювите хора”, които са вече археологическа рядкост”, ще сподели в едно от есетета си Хайтов.

В родното село момчето завършва прогимназия и после няколко години работи като чирак в магазин за брашно, келнер, камериер, общ работник, каменар и чакълчия… Дипломира се с отличие в Асеновградската гимназия  като частен ученик.

Следва лесовъдство в София. И съвсем естествено пътят го отвежда към царството на Родопите, за да се влюби до живот в този магичен край и хората му.

Като инженер-лесовъд разрешава на местните да използват падналите дървета в гората , което е в нарушение на „правилата”. За злоупотреба със служебно  положение е осъден  на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. И тези несгоди няма да са единствените по пътя му. Той ги приема философски:

„Има една такава поговорка: „Турен акъл в глава не седи.“ Човек трябва да изстрада сам всяка стъпка. Никой не може де си спести дългия път до Голгота, нито пък може някой друг да му носи кръста.“ 

Самата пророчица Ванга му предрича, че ще „се храни с книги”. Така и става.

Сравнително късно ( 35-годишен ) се появява Хайтов в света на литературата, но пък вече има житейския опит на зрелия човек с непоколебима гражданска позиция.

 И безспорната дарба на перото. 

„Днес никой не спори, че Николай Хайтов е сред класиците на българската литература. Камък на народностния дух. От „Съперници”(1957) и „Искрици от огнището” (1959) до близо 40-те книги! Сред тях и блестящите „Диви разкази…” (Георги Йорданов)

Написаното от Хайтов оставя дълбока следа в духовната палитра на България, както и в европейската и световна култура. Обичан, четен, превеждан и издаван е. Неговите „Диви разкази“ имат 15 издания у нас и 32 в чужбина, преведени са на 28 езика. Пише очерци и есета, статии и рецензии, пътеписи , творби за деца, дневник. 

Колко много би загубило българското кино, ако ги нямаше филмите „Краят на песента”, „Козият рог” ( купен от 62 държави, кандидат за “Оскар”, носител на “Сребърният Хюго” от фестивала в Чикаго), „Капитан Петко войвода”, „Мъжки времена”, „Дърво без корен”, „Орисия” – всичките те създадени по Хайтови сценарии!

Пиесите му „Лодка в гората”, „Кучета”, „Ламята”, „Пътеки” се радват на нестихващ зрителски интерес.

Стотици пъти невероятният Мариус Куркински „взривява” препълнените театрални салони, претворявайки на сцена талантливите текстове на Хайтов – „Сътресение”,  „Страх”, „Засукан свят”, „Черното пиле”, „Мерак”, „Пазачът на Овесената нива”… 

„Душата на българина в разказите на Хайтов е много чиста и неопетнена. Там хората не са нагазили в никакви отношения с комерсиалното. В същото време страдат от живота, но не се жалват, а го преборват.” – споделя актьорът.

Писателят води дългогодишна епична борба за гроба и костите на Апостола на свободата. Упорито и отдадено търси истината за Левски. Неговата версия, че Дякона е положен в софийската църква „Света Петка Самарджийска“ гневи професионалните историци, които го обявяват за „прост лесничей, недостоен за внимание“.

През годините на Хайтов  са приписвани много грехове: че е откраднал историите  за „Диви разкази”от местен родопски самоук краевед и ги е издал от свое име; че се е снимал  с отрязани партизански глави; че след смъртта на писателката Яна Язова откраднал ръкописа й за Левски; че опитал да  присвои и „Забравените от небето“ на Екатерина Томова… Каквато и да е истината, такива престъпления не са доказани.

Съпругата Жени Божилова разкрива как писателят се е отнасял към всички тези упреци:

„Истината е, че Николай беше много голям човек. Те не можаха да го разберат. Той беше широко скроен човек. Не беше дребнав. Беше добър, но не прощаваше. Той казваше: „Аз не допущам да се гаврят с мен, да се подиграват, да ме обвиняват несправедливо.”

Непримирим и горд остава до края. И непоправим родолюбец:

„Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Да живее България!”

Носителят на Димитровската награда за проза, на Националната литературна награда „Йордан Йовков” (1995), Вазовата награда за литература (1997) и ордена „Стара планина” I-степен (2000) – акад. Николай Хайтов – умира на 30 юни 2002 г. Над 3000 души от всички краища на страната се стичат в зала „София” да се поклонят пред паметта на  твореца и да го изпратят в последния му земен път. 

„Хайтов отлетя към звездите. Там той ще е звезда-керванджийка и ще ни сочи извивките на нашите грешни пътища. И ще ни казва: „Дишайте, обичайте се, творете!“ (Н. Гигов)

Автобиографичният  му роман „През сито и решето” излиза посмъртно.

„В това животоописание е целият истински Николай Хайтов: ученолюбив, любопитен, енергичен, работлив, амбициозен, винаги нащрек, отворен към хората, но готов да отвърне на всяко нечестно предизвикателство; малко наивен, понякога стеснителен, много чистосърдечен, верен приятел, грижовен баща, избухлив, с широки пръсти, милостив, опора за всеки, изпаднал в нужда, със силно чувство за обществен дълг и отговорност, истински, неукротим родолюбец, талантлив писател и публицист и болезнено честолюбив…” (Ж. Божилова)

Мария Маринова, 2022 г.