“За моя занаят са нужни хартия, тютюн, храна и малко уиски.”(Уилям Фокнър)
- 24.09.2021
- 0
На 25 септември 1897 г. е роден писателят Уилям Фокнър, един от най-значимите американски белетристи на XX век. Нобелов лауреат за литература през 1949 г., получава наградата си през 1950 г., но отказва президентската покана за прием в Белия дом: „Сто мили са твърде голямо разстояние, за да ги измина за едно ядене.”
Роден в старо южняшко семейство в Ню Олбъни, Фокнър е на пет години, когато семейството му се преселва в Оксфорд, Мисисипи – градът, който почти не напуска. Обича да чете, но училището го отегчава и той напуска на седемнайсет години. Опитва се да влезе в армията, но го връщат, тъй като е „слаботелесен и нисък на ръст.” Когато САЩ влиза в Първата световна война, Фокнър отива в Канада и учи за летец на изтребител, но войната приключва, преди да го пратят на фронта. След войната семейството му е разорено, Фокнър започва работа в пощата, а после в електроцентралата на университета. Същевременно учи френски и испански, а на 27 години публикува първата си книга – стихосбирката „Мраморният фавн”. Известно време живее в Ню Орлиънс, където се запознава с Шъруд Андърсън, покрай него изведнъж се озовава в литературните среди и пише първия си роман „Наградата на войника”.
Могъщата културна вълна на модернизма, която се надига в Европа и САЩ в началото на 20 век, изразява съвременната чувствителност чрез решително скъсване с миналото и с класическите традиции на западната цивилизация. Съвременният живот е съвсем различен – с повече динамика, научни постижения и високо механизиран. Начинът на повествование и гледната точка стават важен отличителен белег и на модерния роман. Както и други, Фокнър експериментира с гледните точки в белетристиката. В един от романите му („Врява и безумство”) повествованието е разделено на четири части, като всяка проследява гледната точка на различен герой, включително на слабоумно момче.
В разказите си за Йокнапатофа, измислена област в южните щати по модел на родния му край, с уникални стилистични похвати Фокнър разглежда родовите отношения и дехуманизацията на Юга. За Фокнър, който твори във време, когато в Юга все още цари утвърдена със закон расистка сегрегация, робството е голямо престъпление, своеобразно проклятие над този край и неговите обитатели.
Темите на Фокнър са традициите на Юга, семейството, човешките общности, земята, миналото, расите и страстите, каквито са любовта и амбицията. С романи като „Врява и безумство” и „На смъртен одър” Фокнър затвърждава писателския си талант и овладява характерния за цялото си творчество похват – вътрешния монолог. Те са модернистки творби, в които писателят експериментира с гледните точки и личността на разказвача, за да разкрие напрежението в живота на южняшките семейства, загубили един от членовете си. „Светлина през август” е историята на сложните и бурни взаимоотношения между бяла жена и чернокож мъж. „Авесалом, Авесалом!” е може би най-добрият му роман, описващ издигането на един, постигнал всичко със собствените си сили плантатор и трагичното му падение поради расовите му предразсъдъци и неспособността му да обича. Създава и три романа, посветени на западналия род Сноуп: „Селцето”, „Градът” и „Дворецът”.
Когато Уилям Фокнър печели Нобелова награда за литература през 1949 г., нито една от книгите му не се печата в родината му. Преди това произведенията му са смятани от официалната критика за толкова трудни, прекалено сериозни и дори „неприятни”, че са непознати в собствената му страна, дори минават за „най-прочутите недочетени книги”. И какво по-иронично доказателство от случая е Нобеловата награда? Поради причини, „не съвсем свързани със заслугите на Фокнър”, Нобеловият комитет не стига до единодушие в съответния срок и му дава премията за 1949 година едва на следващата 1950 година.
Наградата преобръща живота му и последвалата слава и възхищение намират изражение в продажби, които му гарантират финансова сигурност завинаги. И макар че е написал най-добрите си произведения преди да получи наградата, тя му позволява да спре да се препитава, като обработва сценарии в Холивуд.
В интервю с английския критик Кенет Олсоп той се описва така: „Аз не съм литератор. Пиша само когато времето е толкова лошо, че не мога да работя на фермата”. През целия си 65-годишен живот прави всичко, за да се говори за него по възможност по-малко. Но кратките му изявления по един или друг случай обикновено имат обратен ефект. Разказва се, че когато научава за решението на Нобеловия комитет да го награди и във връзка с поканата да замине за Стокхолм казва: „Нямам достатъчно бензин да измина такова голямо разстояние”, след което си легнал. Само по настояване на Държавния департамент той заминава за Швеция и произнася там забележителната си реч. Фокнър е единственият американец, носител на Нобелова награда, който отхвърля традиционната президентска покана за прием в Белия дом.
Два пъти е носител и на наградата „Пулицър” – през 1955 г. за романа „Притча” и през 1963 г. за „Похитителите”. Фокнър оставя трийсет тома : романи, разкази, малко стихове. Заедно с Марк Твен и може би Тенеси Уилямс, Фокнър е един от най-важните „писатели на Юга“. За американците той си остава „замислен гений”, оттеглил се на доброволно заточение в родния си щат, далеч от съблазните на големия град, който толкова много привлича събратята му по перо.
Речта на Уилям Фокнър при получаване на Нобелова награда за литература:
“Смятам, че тази награда се дава не на мен, а на моя труд – трудът на цял един живот, извършван в агонията и потта на човешкия дух, не за слава и най-малко от всичко за печалба, а за да се създаде от материала на духа нещо, което не е съществувало преди това. Ето защо тази награда ми се дава на доверие.
За паричната й част няма да бъде трудно да се намери предназначение, съизмеримо с нейната цел и значение. Но аз бих искал да сторя същото и с аплодисментите, използвайки този момент като връх, от който мога да бъда чут от младите мъже и жени, посветили себе си на същото страдание и труд, сред които вече се намира онзи, който някой ден ще стои там, където сега стоя аз.
Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.
Той трябва да ги научи отново. Той трябва да разбере, че страхът е най-низкото от всички неща и, учейки се на това, да го забрави завинаги, да изхвърли от работилницата си всичко освен старите идеали и истини на човешкото сърце, старите универсални истини – любовта и честта, жалостта и гордостта, състраданието и жертвоготовността, без които всяка история е ефимерна и осъдена.
Докато не направи това, той ще работи под знака на едно проклятие. Той ще пише не за любов, а за страст, ще пише за смърт, в която никой не губи нещо значимо, за победи без надежда и – което е най-страшното – без жалост и състрадание. Неговите страдания няма да докосват всеобщата плът, няма да оставят белези. Той ще пише не от сърцето, а от жлезите си.
Докато не научи тия неща отново, той ще пише така, сякаш стои и наблюдава края на човека. Аз отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен, просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ.
Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.
Негова е привилегията да помогне на човека да издържи като възвишава сърцето му, като му напомня за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и жертвоготовността, които са били славата на неговото минало.
Гласът на поета трябва да бъде не просто летопис на човека, той може да бъде една от опорите, от стълбовете, които ще му помогнат да издържи и надделее.”