Великият баснописец е роден през 1621 г. в Шампания (Шато-Тиери). Въпреки аристократичното си име, той е потомък на буржоа. Учи богословие и право в Париж и макар да го привличат литературните салони, поема службата на баща си като ”надзирател по горите, водите и капитан по лова”. 27-годишен се жени за богата наследница и 10 години по-късно се разделя с нея. През 1657 г. е представен на Фуке, министър на финансите при крал Луи XIV, живее в имението му и е нещо като придворен поет. Това продължава 4 години, в последната от които, по време на театрални тържества, Лафонтен се запознава с Молиер. Дружбата им трае до смъртта на великия комедиограф. В същата тази година Фуке изпада в немилост, уволнен е и хвърлен в затвора, а кралят пренася антипатията си към неговото протеже. Не понася Лафонтен, а и не го скрива. Тогава на сцената излиза херцогиня дьо Буйон, племенница на кардинал Мазарини, чийто салон е оживено средище на най-известните литератори. Тя става новата покровителка на поета. Лафонтен е на 43 години, когато постига първия си успех – „Стихотворни новели, извлечени от Ариосто и Бокачо” (1664). Това са забавни любовни истории, заимствани от античната литература или италиански автори, които авторът осъвременява със своята оригинална поетична обработка. Налага се ревностно да брани тези често еротични и непристойни разкази – обект на критика и репресии. И все пак успява да ги преиздаде 4 пъти, въпреки че последното издание е забранено от властите.

 

Първият том от „Басни, избрани и предадени в стихове от г-н Лафонтен”излиза през 1668 г. Сюжетите най-често заимства от Езоп и Федър, както и от френското народно творчество – смешни приказки за животни, всяка от които завършва с поука. Все стари истории, на които той придава „ новост и веселие”. Неговите версии са по-дълги и усложнени, а героите и диалогът – по-ярки и живи. Тези мъдри приказки не се харесват на духовенството, защото разкриват царящите порочни нрави – лицемерие, ласкателство, егоизъм, глупост, страхливост, гордост. Забраняват издаването им във Франция. Тогава те се отпечатват в Холандия.

 

Талантът на Лафонтен е оценен едва през 1683 г., когато е избран за член на Френската академия. „Най-нестандартната фигура на класицистичното столетие” умира на 74 г. в Ньой сюр Сен, Париж. По-малко от година преди това помества своята автоепитафия, предусещайки близкия край:

 

 Жан си отиде като пръв бедняк,

 ошушкал и последния петак,

 без да очаква Бог да му даде.

Несетно се изниза тъй живота,

Че две неща все вършеше с охота –

 отспа си той, пък и ленивец бе.

Ала творбите му, които цял свят знае,

та славата е негов дял,

догдето на Бурбоните империята трае;

кой би твърдял,

че Лафонтен не ги ценеше?

Не, помня ги до сетен стих,

но скромен беше,

 а затова и тих.

 

 

До нас са стигнали неговият роман „Любовта на Психея и Купидон”,

комедиите „Евнух” и „Раготен”, оди, както и безсмъртните му басни, събрани в 12 тома.