„За любовта, красотата и насладата няма нито смърт, нито промяна.“ – Пърси Биш Шели

 Ако немската литература има своите Гьоте и Шилер, то английската също има двама велики поети, свързани с приятелство и благородна творческа надпревара – „метежните гении“ Байрон и Шели. И двамата – аристократи, неудържими бунтари, шокиращи буржоазията с атеистичните си възгледи. Дори и краят им е сходен – умират млади, далеч от родната земя. След тяхната  смърт не секват споровете кой е по-велик. Едва XX век ги поставя там, където им е мястото – сред класиците на световната литература.

Пърси Биш Шели е роден на 4 август 1792 г. във Фийлд Плейс, графство Съсекс, трето поколение баронет. Има безгрижно и радостно детство заедно с четирите си сестри. Учи в еврейско училище, а 12-годишен, е записан в аристократическия колеж Итън край Лондон. Там прекарва шест години от живота си, чувствайки се „отчужден от цялото училище“. Но пък усвоява перфектно старогръцки и латински език, което му позволява да чете в оригинал античните автори. Интересува се от  физика, химия и тайните на окултизма. Увлечен е по модерния тогава готически роман и дори прави първите си литературни опити под негово влияние. Още като ученик попада на есето „Политическата справедливост“, което се превръща в негова настолна книга. Дори не подозира, че в бъдеще ще стане зет на автора – Уилиам Годуин, баща на Мери Шели. Не завършва университета, изключен заедно с приятеля си Томас Хог заради есето „Необходимостта от атеизма“.

Случаят се отразява зле на отношенията с баща му  и 19-годишен, Шели се отказва от наследство, напускайки завинаги родния дом. В замяна „черната овца“ на семейството получава скромна годишна рента за известно време. По-малките му сестри го издигат на пиедестал, а обожанието, което изпитват, се предава дори на приятелките им. Една от тях, „влюбена до уши в чаровния млад поет“, едва 16-годишната Хариет Уестбрук, става негова съпруга. И двамата, непълнолетни по тогавашните английски закони, без да уведомят родителите си, заминават за Дъблин. Там поетът се впуска в кратка политическа авантюра, намесвайки се в борбите на ирландския народ за автономия. „Абстрактните му хуманитарни идеи“ остават без отзвук и младото семейство бързо се завръща в Англия. Ражда се дъщеря им Илайза, а Шели написва философската си поема „Кралица Маб“, посветена на Хариет. Това е неговият истински пробив в литературните среди. Макар да е в ранния етап на творчеството си, вече е близо до своите поетични шедьоври.

Живеейки близо до Лондон, Шели често гостува на духовния си наставник Годуин. Очарован от гостоприемството в този дом, той е запленен от неговата дъщеря Мери – „не толкова красива, колкото изключително интелигентна, образована и самоуверена в преценките си за хората и нещата“. Влюбчивото му сърце е привлечено силно от 16-годишната девойка. Станал междувременно отново баща, този път на син, сякаш вижда в нея своя идеал за жена – не само съпруга и майка, помощница и секретарка, но преди всичко любима и вдъхновителка. Споделя с Хариет решението да продължи живота си с Мери. Двамата заминават през 1814г. на пътешествие из Европа, като вземат и доведената й сестра Джейн. Веселите млади хора прекосяват Франция и достигат Швейцария, четейки на глАластор, или духът нас творби на Русо и Шекспир. Но парите свършват и след по-малко от два месеца, те се завръщат в Англия, заварвайки разгневен и сърдит г-н Годуин, неодобряващ свободните им отношения. Преследван от кредитори, поетът намира спасение единствено в любовта на Мери. Посвещава й една от най-значимите си творби – поемата „Аластор, или духът на Самотата“.

През лятото на 1816 г. отново пътуват до Швейцария заедно с децата на Шели, поканени от Джейн (вече с името Клеър). Полусестрата на Мери изживява любовна връзка с Байрон край Женевското езеро, плод на която е дъщеря им Алегра. Четири месеца голямата компания се наслаждава на веселие и приятни занимания. А разговорите и общуването между двамата поети се отразяват изключително добре на творчеството им.  Макар да е истина, че „ Шели се е усещал потиснат от могъщата личност на своя приятел“, истина са и думите му:

„Загубил съм надежда, че мога да си съпернича с лорд Байрон, но няма друг човек, с когото си струва да се съревновавам … Всяка негова дума е белязана със знака на безсмъртието.“

Срещите им, които продължават и по-късно, винаги имат силен поетически отзвук. При Шели идва, може би, малко по-късно, но никак не е случаен фактът, че най-плодотворният негов период започва през 1818 г. и продължава до края на краткия му живот през 1822 г. Това са годините, които прекарва извън Англия –в Швейцария и Италия. „Доброволното му изгнание, планирано като временно, се оказва доживотно.“  

След смъртта на Хариет, самоубила се в края на 1816 г., Шели се оженва за Мери. Разривът с роднините и крехкото му здраве, ги отвеждат в топлата Италия, местейки се в различни градове. Загубват две от децата си, единствено оживява Пърси Флорънс, роден през 1819 г. във Флоренция. Затова пък се раждат много от най-хубавите му творби: поемите „Юлиан и Мадало“ „Розалайнд и Хелън“, „Атлантската магьосница“ (посветена на Мери), „Елада“ и др., лирическата драма „Освободеният Прометей“, елегията „Адонаис“ (вдъхновена от смъртта на Дж. Кийтс), трагедията в стихове „Ченчи“, няколко политически поеми, есета и много стихотворения.

Последната – 1822 година, е особено плодотворна. Работи върху естетически трактат, поемата „Триумфът на живота“ и историческата трагедия „Чарлз I“, която не успява да завърши. Дори замисля да издава списание заедно с Байрон и Лий Хънт. И точно когато е в творчески апогей, животът му се изплъзва. Или пък, сам е потърсил изход от духовната криза, в която потъва все повече. „Влюбчив и непостоянен в чувствата си, нерядко импулсивен и безотговорен в действията“, Шели чувства изчерпан бракът с Мери. А вече гледа влюбено към нова муза, на която посвещава стихотворения – Джейн Уилямс. Всичко е доста объркано, тъй като тя е приятелка на неговия другар „в морските авантюри“ капитан Уилямс. Точно по време на една от тях, на 8 юли 1822 г., малко преди да навърши 30 години, намира търсеното решение в тази деликатна ситуация. За жалост, на много висока цена, заплащайки с живота си. Малката яхта „Дон Жуан“ излиза от Ливорно, с двамата приятели на борда, и попада във внезапно развихрила се буря. Според някои биографи е имало предложение за помощ, което Шели не приема. Поетът умира, борейки се с морската стихия, отказващ да свали вдигнатите платна.

Месец по-късно, тялото е намерено на брега и кремирано. А сърцето на поета, извадено от пламъците, е запазено от съпругата му. Шели е погребан в протестантското гробище на Рим. Под името му на надгробната плоча е гравиран надпис „Сърце на сърцата“ по идея на Байрон, а най-отдолу стоят Шекспировите стихове:

„Всичко, написано от него, устоява,

но като окъпано в море солено

се връща ново и необикновено.“

Мери Шели надживява съпруга си с 30 години и полага много усилия, за да утвърди името му, почти идеализирайки го. Първа издава през 1824 г. в Англия непечатаните поеми и стихотворения на Пърси Биш Шели. Подготвя четиритомно издание на негови творби (1839) и година по-късно – „Есета. Писма от чужбина. Преводи и фрагменти“.

Августина Савова