„За Достоевски“ – Йосиф Бродски

Наред със земята, водата, въздуха и огъня, парите са петата стихия, с която човек е принуден да се съобразява най-често. Това е една от многото – може би дори основната – причини, поради които и днес, сто години след смъртта на Достоевски, неговите произведения запазват своята актуалност. Ако вземем под внимание линията на икономическата еволюция на съвременния свят, тоест тенденцията към всеобщо обедняване и унификация на жизненото равнище, можем да разглеждаме Достоевски като пророческо явление. Тък като най-добрият начин да избегнем грешки в прогнозите за бъдещето е да погледнем към него през призмата на бедността и вината. Тъкмо тази оптика използва и Достоевски.

Страстната почитателк на писателя Елизавета Щакеншнайдер – петербургска светска дама, в чийто салон през 70-те и 80-те години на 19-ти век се събират литератори, суфражетки, политически дейци, художници и т. н. – пише в дневника си през 1880 г., тоест година преди смъртта на Достоевски:

„… но той е еснаф. Да, еснаф. Не дворянин, не семинарист, не търговец, не случаен човек като някой художник или учен, а тъкмо еснаф. И ето този еснаф е най-дълбокият мислител и гениален писател… Сега той често посещава аристократичните и дори великокняжеските домове и, разбира се, навсякъде се държи с достойнство, ала въпреки всичко в него прозира еснафството. То се прокрадва в някои черти, които се забелязват в интимен разговор и най-вече в, неговите творби … за него шест хиляди рубли са винаги огромно число, когато описва голям капитал.“

Разбира се, това съвсем не е вярно: към камината на Настася Филиповна в „Идиот“ полита сума, доста по-голяма от шест хиляди рубли. От друга страна, в една от най-мъчителните сцени в световната литература, която неизменно оставя болезнена следа в съзнанието на читателя, капитан Снегирьов стъпква в снега не повече от двеста рубли. По същество обаче прословутите шест хиляди рубли (днес това са приблизително 20 хиляди долара) са били достатъчно, за да живееш около една година в прилични условия.

Социалната група, която госпожа Щакеншнайдер – продукт на социалното разделение на своето време – нарича еснафство, днес се именува „средна класа“ и се определя не толкова от съсловния произход, колкото от размера на годишния доход. С други думи, горепосочената сума не означава нито безумно богатство, нито въпиеща нищета, а просто сносни човешки условия, сиреч онези условия, които и правят човека човек. Шест хиляди рубли са паричният еквивалент на умерено и нормално съществуване и ако трябва да си еснаф, за да разбереш това, тогава ура за еснафството.

Тъй като  стремежите на по-голямата част от човечеството се свеждат именно до това – постигането на нормални човешки условия. Следователно писателят, за когото шест хиляди са огромна сума, функционира на същото физическо и психологическо равнище, на което живее и по-голямата част от обществото. С други думи, той описва живота в собствените му общодостъпни категории, доколкото, подобно на всеки естествен процес, човешкото съществуване се стреми към умереност. И обратно, писателят, който принадлежи към висшето общество или към социалните низини, неизбежно рисува една донякъде изкривена картина, понеже и в двата случая разглежда живота от прекалено остър ъгъл. Критиката на обществото (което е сякаш синоним на живота) както отгоре, така и отдолу, може и да представлява увлекателно четиво, но само неговото описание отвътре може да породи етическите изкисвания, с които читателят  трябва да се съобразява.

Освен това положението на писателя, който принадлежи към средната класа, е достатъчно несигурно и затова той наблюдава с повишен интерес случващото се на по-ниските нива. Съответно всичко, което става по-горе, е лишено от ореола на тайнствеността поради непосредствената му физическа близост до него. Пък и дори числено писателят от средната класа си има работа с много по- разнообразни  проблеми, което и разширява аудиторията му. Във всеки случай това е една от причините за широката популярност на Достоевски – както, впрочем и на Мелвил, Балзак, Харди, Кафка, Джойс и Фокнър. Излиза, че сумата от шест хиляди рубли е нещо като гаранция за велика литература.

Проблемът обаче е там, че да се сдобиеш с посочената сума е много по-трудно, отколкото да „изкараш“ милиони или да влачиш  просешко съществуване – по простата причина, че нормата винаги поражда повече претенденти от крайността. Придобиването на посочената сума, както и на нейната половина или дори на една десета от нея, изисква от човека много повече душевни усилия отколкото някоя афера, която би довела до бързо забогатяване или, от друга страна, всяка форма на аскетизъм. Освен това, колкото по-скромна е желаната сума, толкова по-висок е емоционалният разход за нейното придобиване. От тази гледна точка е разбираемо защо Достоевски, в чието творчество лабиринтът на човешката психика играе толкова съществена роля, смята шест хиляди рубли за колосална сума. За него тя е равнозначна на колосални душевни разходи, на колосално разнообразие от нюанси и колосална литература. Сиреч тук става дума не толкова за реални, колкото за метафизически пари.

Всички негови романи, почти без изключение, се занимават с хора, попаднали в тежки обстоятелства. Подобен материал е вече сам по себе си гаранция за завладяващо четиво. Ала  Достоевски става велик писател не поради неизбежните интриги на сюжета и дори не поради уникалната дарба за психологически анализ и състрадание, а благодарение на инструмента или по-точно на физическия състав на материала, който използва, тоест благодарение на руския език. Който сам по себе си – както впрочем и всеки друг език – твърде силно напомня парите.

Що се отнася до интригите, то руският език – в който подлогът често се настанява уютно в края на изречението, докато същността обичайно се крие не в основното съобщение, а в подчиненото му изречение – сякаш е създаден за тях. Това не е аналитичният английски с алтернативното му „или/или“, това е езикът на подчиненото отстъпване, езикът, базиран на  „макар че“. Всяка идея, изразена на този език,  прераства тутакси в собствената си противоположност и няма по-увлекателно и съблазнително занятие  за руския синтаксис от това да предаде съмнението и самоунищожението. Многосричнят характер на речника (средно руска дума се състои от три-четири срички) разкрива първичната, стихийна природа на явленията, отразени от думата по-пълно отколкото от всякакви убедителни разсъждения и често пъти писателят, начевайки да развие мисълта си, се препъва внезапно в звученето, потъвайки стремглаво в преживяването на фонетиката на дадена дума – което и отвежда разсъжденията му в най-неочаквана посока. В творчеството на Достоевски ясно се долавя понякога стигащото до садистична интензивност напрежение, породено от непрекъснатото съприкосновение между метафизиката на темата и метафизиката на езика.

От безредната руска граматика Достоевски извлича максимума. Във фразите му звучи трескав, истеричен, неповторимо индивидуален ритъм, а по своето съдържание и стил речта му е потискаща психиката сплав на  белетристика с разговорен език и бюрократизми. Разбира се, той винаги бърза. Подобно на своите герои, работи, за да свърже двата края, а пред очите му вечно се мяркат кредиторите и крайните срокове на издателя. При това искам да отбележа, че за човек, измъчван от крайни срокове, той се отклонява твърде често от темата: може дори да се твърди, че отклоненията му са продиктувани от самия език, а не от изискванията на сюжета. Казано по-просто: когато четеш Достоевски, разбираш, че източникът на потока на съзнанието съвсем не е в съзнанието, а в словото, което преобразува съзнанието и променя неговата посока.

Не, той не е жертва на езика; но проявеният от него пристрастен интерес към човешката душа отива далеч отвъд пределите на руското православие, с което той се идентифицира: синтаксисът определя естеството на това пристрастие в много по-голяма степен от вярата. Всяко творчество започва като индивидуален стремеж към самоусъвършенстване и в идеалния случай – към святост. Рано или късно – по-скоро рано, отколкото късно – пишещият открива, че перото му постига много по-големи резултати от душата. Това откритие често води до мъчително душевно раздвоение и тъкмо на него се пада отговорността за демоничната репутация, с която се ползва литературата в някои широки кръгове. Всъщност в известен смисъл това е точно така, тъй като загубата на серафими е почти винаги находка за смъртните. Освен това, сама по себе си всяка крайност е винаги скучна, а у добрия писател се долавя постоянно диалогът между небесните сфери и бездната. Но дори това раздвоение да не доведе автора или ръкописа до физическа гибел (пример за което е вторият том на Гоголевите „Мъртви души“), тъкмо от него се ражда писателят, съзиращ задачата си в скъсяването на дистанцията  между перото и душата.

В това е целият Достоевски; същевременно обаче перото му постоянно изтласква душата отвъд пределите на проповядваното от него православие. Понеже да бъдеш писател, означава неизбежно да бъдеш протестант или поне да ползваш протестантската концепция за човека. В руското православие, както и в римо- католицизма, човекът бива съден от Всемогъщия или от Неговата Църква. В протестантството човекът сам твори над себе си подобие на Страшния Съд и на този съд е много по-безпощаден към себе си от Господ или дори от църквата, макар и само защото (по собственото си убеждение) познава себе си по-добре от Бога или от църквата. А също така, защото не иска или по-скоро не може да прости. Но тъй като нито един автор не пише само за своя облага, литературните герои и техните постъпки заслужават безпристрастен и справедлив съд. Колкото по-прецизно е разследването, толкова по-убедително е произведението – а и нали писателят се стреми преди всичко към правдоподобност. В литературата светостта сама по себе си не се цени кой знае колко – затова и старецът у Достоевски смърди.

Разбира се, Достоевски е неуморим защитник на Доброто, сиреч на християнството. Но ако се замислим, и Злото не е имало по-изтънчен адвокат. Той е усвоил от един извънредно важен принцип: преди да изложиш доводите си, колкото и силно да усещаш своята правота и дори праведност, трябва най-напред да изредиш всички аргументи на противната страна. Въпросът дори не е в това, че в процеса на изреждането на опровержимите доводи можеш да се наклониш на противоположната страна: просто подобно изброяване е само по себе си твърде увлекателно. В края на краищата, може останеш при своите убеждения; но ако си осветил всички доводи в полза на Злото, вече произнасяш постулатите на истинската Вяра по-скоро с носталгия, отколкото с усърдие. Което, впрочем, също повишава степента на достоверност.

Ала не само заради едната достоверност героите на Достоевски разголват душата си пред читателя с почти калвинистко упорство. Нещо друго принуждава Достоевски да обръща живота им наопаки и да изследва всички гънки и бръчици на душевната им голота. И това не е стремежът към Истината. Защото резултатите от неговата инквизиция разкриват нещо повече, нещо превъзхождащо дори самата Истина: те оголват първичната тъкан на живота, а тази тъкан е уродлива. Към това го тласка силата, наречена всеядна лакомия на езика, за който в един прекрасен ден всичко се оказва недостатъчно – Бог, човек, реалност, вина, смърт, безкрайност и Спасение, и тогава той се нахвърля върху себе си.

Превод от руски Димитрина Чернева