„За да живея, трябва непрестанно по нещо да умира в мен самия.“ – ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ
- 03.04.2019
- 0
„Той бе красив, щедро одарен и рядко хармоничен човек и поет. В неговото мъжествено лице, строго с широките сурови вежди и проницателните очи, приветливо с ведрата усмивка, в набитото му яко тяло, в омекотените му жестове и дори в бавната му и сигурна походка, имаше нещо по античному силно, изящно и завършено. Външността му прекрасно се съчетаваше с топла, задушевна, изчакваща и изучаваща сдържаност: тя респектираше, но не отблъскваше, а привличаше.” (Симеон Правчанов)
Роден е на 4 април 1919 г. в град с богати литературни традиции – Стара Загора. Израства в едно хармонично, интелигентско семейство, дало му възможността да получи солидна култура. В младежка възраст е застигнат от тежко заболяване, с което се бори близо десетилетие. Борбата за живот отключва в него порива към писане и творчество. Първата му книга – „Испания на кръст” – излиза през 1937 г. Още през следващата година е в София и публикува на страниците на в. „Литературен глас”. Дори постъпва на работа в редакцията на вестника едва 19-годишен. Четири години по-късно напуска без видими причини и замълчава като поет за дълго. През 1941 г., вече завършил право в Софийския университет, участва във Втората световна война. Преживяното на фронта ражда „Стихове в паласките” – лиричен дневник на българския войник. Създава прекрасни стихове, редуващи се с периоди на лирично мълчание. Преведени са на немски, полски, румънски, руски, унгарски, френски, японски и други езици. Автор е на пиесите „Злато“, „Отровен гълъб“, „Двамата и смъртта“, на нереализирания филмов сценарий „Крали Марко“. Превежда „Героична комедия“ от Ростан, творби от френски и руски поети.
Ханчев принадлежи на поколението български писатели, родени в началото на XX век и наречени „деца на големия град”. Свикнали с намръщените стражари и заспалите файтонджии, с шума на трамваите, просяците и навалиците пред кината, те имат за декор на своето детство мръсния уличен паваж с разлепени афиши и надвисналото опушено небе. Денят им започва с фабрични сирени, крясъци на каруцари и хамали, с пресипналото викане на вестникопрадавачите, примамващи със сензационни заглавия. От малки познават езика и законите на улицата. Там преминава тяхното детство, далеч от романтиката и спокойствието. Съзряват в смутни и тревожни години, когато Европа я грози страшна опасност – война. И на тях е отредено да пренесат през тези бурни времена култа към красотата и идеите на хуманизма, който са открили в книгите от бащините библиотеки. Това ново поколение навлиза в литературата „възторжено” и „скептично”. Събират се в кафене „Средец” срещу Народния театър, наричано „Клуб на якобинците”. Първи са Александър Геров, Александър Вутимски, Богомил Райнов и Валери Петров. Скоро към тях се присъединяват Иван Пейчев, Божидар Божилов, Радой Ралин и Веселин Ханчев. Много различни като хора и творци. Често пътищата им се пресичат, но и се разделят. Свързва ги общо желание да открият своята истина за живота, отхвърляйки старите поетични канони и похвати. „Те не тъпчат на едно място…, а се катапултират в драматургията, киносценаристиката, прозата, есеистиката, превода. Където всеки от тях постига не по-малко, отколкото в поезията.“
Августина Савова, 2019