На 31 май 1819 година във ферма близо до Лонг Айлънд е роден един от най-значимите американски автори на XIX век – УОЛТ УИТМАН.

За него Езра Паунд казва: „Поетът на Америка… Той е Америка.” Появява се на този свят в семейство с 9 деца, което няколко години след раждането му, се премества в Бруклин. Едва 11-годишен, започва работа като печатар, но това не му пречи да чете много – Библията, Омир, Данте, Шекспир … На 17 г. става учител, а постоянното му занимание се оказва журналистиката. Основава седмичника „Лонг Айлъндър“, редактор е на вестници в Бруклин и Ню Йорк. Превръща идеята за демокрация едва ли не в религия и й вдъхва живот чрез поезията си. С право Хенри Дейвид Торо определя този мечтател, гражданин и певец на свободата като „може би най-великият демократ, живял някога”. Неговата магнетична личност прави неотразимо впечатление, привличайки поклонници от различни краища на света: от много известни, като Марк Твен и Оскар Уайлд, и много богати, та до най- бедни. И в последните години от живота си, прикован в инвалиден стол, той остава „все така благостен, мил, излъчващ светлина и радост, величествено и неподвижно” очакващ смъртта.

„Стръкчета трева“ („Leaves of grass”) е книгата на живота му, която пише и променя непрекъснато. Излиза през 1855 г. За напечатването на първите 795 екземпляра плаща самият поет, участвайки дори в набирането й. Вместо името на автора, на корицата е гравиран негов портрет, направен от Самюел Холиър. Традиционните рими и куплети са заменени в стиховете му със свободен стих и ритъм, подобен на този в Библията. Две седмици след излизане на сборника, той е наречен от Ралф Емерсън „най-необикновената творба, която Америка е създавала”. Въпреки похвалното писмо и високата оценка на големия американски писател, към книгата се отправят и доста критики. Дръзкото нарушаване на старите поетични канони успява да смути литературна Америка. Това не пречи произведението да има 10 издания, а обемът му непрекъснато расте – от първоначалните 12 до 300 творби в годината на неговата смърт (1892). На български език „Стръкчета трева” излиза за първи път през 1965 г. с преводачи: Георги Славов и Цветан Стоянов. В 1996 г. се появява нов превод на Владимир Свинтила (“Тревни листа”). И почти 20 години по-късно (2015 г.) издателство „Критика и хуманизъм“ предлага ново издание със заглавие „Летя над всичко“. Съставител и преводач е Огняна Иванова, чрез която достига до читателите уникалният Уитманов стих. Първите две издания могат да се видят и ползват в Библиотека „Зора”.

Песен за себе си
(откъс)

Аз славя себе си, възпявам себе си.
Това, което аз получа, и вие ще го получите,
защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам принадлежи.
Аз бродя и зова душата си,
аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.
Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли
от земята и този въздух.
Роден съм от родители, родени тука от родители, родени
също тука и родителите им родени също тука,
сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
и се надявам, че няма да престана до смъртта си.
Учения и догми нека чакат настрани,
нека отстъпят малко, нека се задоволят с това, което са –
но да не ги забравяме,
приемам и с доброто, и със злото цялата природа,
позволявам й наслуки да говори,
да говори безпрепятствено с първичната си сила.

Превод: Цветан Стоянов

Гласът на дъжда

„А ти какво си?“ – тихо
попитах сипещата се вода
и тя най-неочаквано ми отговори –
(предавам думите ѝ):
„Аз съм поезията на Земята –
каза гласът на падащия дъжд.
Неуловима, вечна, издигам се от сушата
и от бездънното море;
отивам на небето, а подир това,
с неясна форма и напълно променена,
но все пак същата,
изсипвам се, за да измия
изсъхналите дребни твари,
праха, по земното кълбо натрупан
и всичко по света, което
без мен е спящо, неродено семе.
Завинаги през нощите и дните
живот на собственото си начало давам,
пречиствам го и правя го красиво.“
Защото песента, от родното си място тръгнала,
щом стигне до целта и спре да скита –
почитана или пък пренебрегвана, –
с любов при нас се връща непременно.

От нос Монток

Стоя като на клюна на могъщ орел; изпълва ме морето
и на изток гледам (единствено море и небеса):
вълните плискащи се, пяната, в далечината – кораби,
необуздано безпокойство, разлюлени снежни хребети –
безкраен порив, порив на вълните,
които вечно бреговете търсят.

Превод: Огняна Иванова