„Той осъществява революция в мисленето на две поколения. Неговата роля в края на XIX век може да се приравни към ролята на Русо в края на XVIII. Ако Русо убеждава хората да се върнат към пиродата и по този начин подготвя една обществена революция, то Ибсен провъзгласява бунта на индивида срещу изтъкания от задръжки и предразсъдъци стар ред, който е пуснал дълбоки корени във всички провинциални градове и на практика във всички семейства.” (Пол Джонсън)

 

Роден е на 20 март 1828 г. в норвежкия град Скиен. По-късно описва това място като зловещо и брутално, завладяно от суеверия. В центъра му, до сградата на кметството, се извисявал позорният стълб – „един червеникаво-кафяв кол, висок колкото човешки бой” и „висяща отпред желязна верига с отворени пранги”. Син е на уважаван търговец, който фалира през 1836 г. И с това започват бедността и нещастията в семейството. Потомък на морски капитани, разореният и отхвърлен от общността баща, не може да понесе позора. Превръща се в заядлив и озлобен човек. А майката, неуспяла актриса,  някога красавица, се затваря в себе си и често играе с кукли. Още дете, Хенрик развива една болезнена самотност и съпротива към средата, която преминава по-късно в творчеството му. Неговият учител го определя като момче „със старческо лице” и „затворен характер”, което рядко се усмихва. 15-годишен, е изпратен в сивия крайбрежен град Гримщад като помощник на местния аптекар, а нощем учи и се подготвя за университета. Заминава през 1850 г. за Осло и става студент по медицина. Продължава да работи, за да се издържа и търпи невероятни лишения. Но намира време и за писане – поезия, пиеси, театрална критика, политически коментари. Първите му опити в драматургията са неуспешни – или не достигат сцената, или поставени, са провал. Ако се съобразява само с вкуса си, творбите му са отхвърляни от театъра като неморални. Затова пък непретенциозната според него пиеса „Празникът в Золхауг”, спечелва публиката и има известен успех. Заминава за Берген, поканен за драматург от основателя на театъра там и шест години в примитивни условия е момче за всичко – продава билети, работи по декорите и костюмите, дори режисира. Недоволен от постигнатото, се премества в новия театър на Осло. Още пет години къртовски труд, овладяване на драматургичното майсторство и експериментаторски опити. Последните му пиеси, написани специално за норвежка сцена, носят нова енергия. Особено „Претенденти за короната”, имаща всички качества на истинска национална драма. И точно когато успехът сякаш се приближава към него, театърът банкрутира и той се озовава на улицата, преследван от кредиторите. Вече женен и със свое семейство, изпада в тежка депресия. Започва да пие. Създаден е специален фонд за събиране на средства, с които „поетът пияница Ибсен” да бъде изпратен в чужбина. Сам отправя непрекъснато петиции към монарха и парламента да му отпуснат пари, за да замине на юг. И накрая получава нужните финансови средства, за да напусне Норвегия през 1864 г. В следващите 27 години живее главно в Рим, Дрезден и Мюнхен.

Родината оставя у него само горчив спомен. Свободата си като драматург намира в чужбина. Там получава и своите мигове на слава. Първо с големите драми в стихове „Бранд” и „Пер Гинт” (1866-1867) и по-късно с пиесите в нов стил, написани в следващото десетилетие („Подпорите на обществото”, „Куклен дом”, „Призраци”, „Обществен враг”). В тях авторът задава неудобни въпроси, говори за премълчавани проблеми в обществото. И не за да бъде само критикувано или реформирано, а да бъде направо взривено. Всъщност той подготвя революция на нравите и поставя основите на либералното общество далеч преди Фройд. Тези първи модерни пиеси скандализират публиката, предизвикват бурни реакции, но същевременно от тях започва и възходът на Ибсен към световната слава. Защото неговите творчески търсения продължават. Вниманието му се насочва все повече към човешката психика, към копнежа по свобода и склонността да се властва над себеподобните. Неразбираеми за масовия зрител по онова време, последните му драми са най-високо ценени днес: ”Дивата патица” (1884), „Росмерсхолм” (1886), „Хеда Габлер” (1890), „Майстор Солнес” (1892), „Джон Габриел Брокман” (1896) и др.

 

През последното десетилетие от живота си, той се завръща триумфално в Кристияния (Осло) и става най-известният човек на Скандинавския полуостров. Умира през 1906 г.  По повод 100-годишнината от смъртта му, норвежкото правителство обявява 2006 г. за година на ИБСЕН.