„Животът е необикновено хубав, ако човек не се страхува от него и го приеме с открита душа.“ – Константин Паустовски

„Той никога не е бил „моден“ или „немоден“, него винаги са го четяли.Той винаги е бил далеч от всяка литературна суета около собственото му име, от лъжовните фойерврки на неудържимите възторзи, от фелдмаршалството в изкуството, разрушаващи таланти от всякаква величина.“ (Юрий Бондарев)

Всеки, който се е докоснал веднъж до прекрасния поетичен свят на Паустовски, остава пленен за цял живот. Всичко през погледа на този фин и нежен писател, е някак по-красиво, по-романтично, по-оптимистично. Запазил до старини умението да вижда нещата от живота „с чисти детски очи“, като истински вълшебник, той отвежда читателя в своето царство на хармония, „доброжелателство, безкористие и душевна красота“. Там на човек му е и „леко, и хубаво“.

 Роден е на 31 май през 1892 г. в Москва. Във вените на неговия баща – непоправим мечтател, работещ по железопътните линии и потомък на запорожки казаци, тече украинско-турска кръв. Баба му по майчина линия, пък, е полякиня. Толкова е отдадена на  своята Родина и свободата й, че след разгрома на полското въстание от 1863 г. не хвърля повече черните дрехи. Като ревностна католичка, прави поклонение из родните свети места. Често с нея е и малкият й внук. Необикновените срещи и впечатления от тези дни оставят дълбоки следи в детската душа. В живота на писателя има още две важни фигури, особено в ранните му години. И двете, обвити в романтика – красивата, винаги весела и много музикална леля, която умира млада, и вуйчото, авантюрист и пътешественик, търсещ страстно приключенията.

В голямото семейство всички обичат театралните представления, пеят и свирят на пиано. Само на 6 годинки е, когато се връщат в Украйна – първо на село, след това в Киев. Там завършва класическата гимназия, в която съученици са му известни бъдещи писатели и критици, един от които е Михаил Булгаков.  Учи две години в Историко-филологическия факултет на университета и се премества в Москва, но така и не успява да се дипломира – избухва Първата световна война.

Започва да пише още като гимназист и печата в киевското списание „Огни“ – 1912 г. Липсата на опит го кара да зареже писането временно и да се гмурне смело в живота. Сменя съзнателно различни професии, пътува много из Русия, за да разбере по-добре човешката душа. Както ще каже един от героите му в автобиографичната повест „Далечни години“:

„ … да си писател е голяма работа, но тя изисква истинско познаване на живота…

Той трябва да разбира всичко! Трябва да работи като вол и да не гони слава.“

И ще посъветва младите, стъпващи на този път:

„…идете по къщурките, по панаирите, по фабриките, в нощните приюти. Навред – в театри, болници, в мини и затвори. Та животът да ви пропие като спиртът валериана! Та да се получи истинска настойка. Тогава ще можете да го давате на хората като чудесен балсам!“

Самият Паустовски минава през сериозен житейски опит – от ватман на трамвай и кондуктор, през санитар, заводски работник и дори моряк, та до преподавател по литература и журналист. Цели 10 години са му нужни, за да добие увереност и посегне отново към перото. И да стане истински писател, майстор на лиричната проза, създаващ дълбоко човечни и проникновени творби – скромни, деликатни и сърдечни, какъвто е и самият той. 

Неговите разкази и повести, изпъстрени с размисли, спомени, впечатления от книги и срещи, са истинска сплав от поезия и философия. В напомнящите „дневникови бележки“ литературни портрети и есета, посветени на забележителни личности, оживяват моменти и картини, талантливо преплетени с литературни асоциации, реминисценции и разсъждения. Една очарователна магия от образи, детайли, настроение, покоряваща със своята дълбочина и атмосфера. И тази характерна негова проза, звучаща меко и лирично като поезия, достига до сърцата на съвсем различни хора, „коренно противоположни един на друг и на самия него“. Тайната е вероятно в това, че той самият умее да разбира, цени и обича всеки човек. Умее също да пази достойнството си и в най-трудните времена.

.

„Удивително, но, Паустовски успя, живеейки във времето на безумна възхвала на Сталин, да не напише и дума за вожда на всички времена и народи. Успя да не влезе в партията, да не подпише нито едно писмо или призив, заклеймяващи някого. С всички сили се опитваше да остане себе си и остана.”    (Валерий Дружбински)

Смело застава зад Солженицин, подкрепяйки го неведнъж. Категорична е позицията му и в първия съветски показен процес – срещу писателите Андрей Синявски и Юлий Даниел. Открито се обявява в тяхна защита, давайки положителна оценка на творчеството им. Малко преди смъртта си, вече тежко болен, намира сили да помогне на друг голям творец – Юрий Любимов, главен режисьор и създател на театър „Таганка“, намиращ се под угрозата да бъде уволнен. Писателят умолява в писмо и личен разговор Алексей Косигин да размисли и запази този театър – плод на много усилия и работа, превърнал се в културна ценност за страната. И успява да го спаси.

Винаги отстоява своята позиция, независимо от възможните неблагоприятни последици. През 1965 г. е предложен за Нобелова награда. Тя отива, обаче, при Михаил Шолохов. Номиниран още три пъти в следващите години, така и не я получава. Най-вероятно „по политически причини“, както става известно по-късно.

Писател, сценарист, журналист, педагог и преводач, Паустовски оставя над 30 книги, преведени на много езици. През 1959 г. идва в България и се влюбва в страната ни – в красивите гледки, героичната история и интересните хора: „…Тук срещнах голяма вътрешна култура и такт.“  Ражда се очеркът „Живописна България“.

Някои от неговите творби се изучават в училище като образци на блестящ стил и литературно майсторство.  Нобеловият лауреат Иван Бунин определя „Кръчмата на Брагинка“ за „най-хубавият разказ в руската литература“. А друг разказ на Паустовски („Телеграма“)  кара великата Марлене Дитрих да падне на колене пред твореца, за да изрази своето възхищение и уважение към таланта му. Това става на сцената след представление по време на гастрола й в Москва. Годината е 1968. Писателят умира скоро след това – на 14 юли. Погребан е в Таруса, каквото е желанието му.

                                          Августина Савова