СЛИВЕНСКИ ДИМИТРОВДЕН

 

      Мисля си тази сутрин за сливенските димитровденски панаири, и ето какво ми се върти из главата.

      На този ден Св. Димитър, победителят на „поганския цар” – тази метафора на всичко, което ни спира, на всичко, което е наш враг в благодатния ни живот – ни даваше да си починем, да приберем от полето последните плодове на реколтата след едногодишно блъскане. Да отпушим тарфандата – първото лудо, недокипяло вино – и да се почерпим, както вече трием ръце от студ пред палатките със скарите, както вече намятаме палта, както вече се подхилваме зиморничаво пред сергии, засипани с чушки, лук и картофи, както обикаляме бризенти с планини карнабид и зеле, а зад нас гърмят виенски колела, светят факири и палячовци от цирка, скърцат каруци под товари троянска керамика, бакъри, чутури.

     Ха наздраве!

     Догодина пак!

     И през нощта се прибираме кой към Клуцохор, кой към Дели Балта, кой към Ново село, кой към Комлука, и весели, накривили капи, следвани от някой махленски кларинетист от боята, който надува „Драгиефта чушмя” зад нас, и ще свири и ще надува в потъналия в чемшири двор, зад белите довари на дома ни, докато пенджерите светят, и смъкваме потури под упреците на жената, които не са баш и упреци, защото това ще е то! Прибираме се на топло. Ще зимуваме край печката. Че догодина, пак!

    И лежим и гледаме тавана, и жената и тя гледа. И само тук – там, далеч зад Куруча се чува друго кларне, изпращащо друг наш приятел, сливналия, съгражданин; и глъхнат кларнетата едно след друго, смъчат потури сливналии, и сега – както лежиш с поглед, вторачен в таван, и мислиш, така лежат и мислят мъжете на цял Сливен в тихата след Димитровденска нощ и гледат с очи, през които гледат в тавана духовете на петдесет, кажи го – сто поколения били, яли, пяли, заспали сливнянци. Беше ли добра годината? Благодаря, Господи! Че догодина – пак!

    Беше ли добра годината? Толкова неща останаха ненаправени. Толкова хора се изпокараха. Толкова приятели оглупяха и се втелиха.

    По радиото ми, дето съм го пуснал на най-тихото, защото няма тази Софийска нощ сливенски цигански кларнети да изпращат съгражданите ми до зимните им топли бърлоги, за да ги чувам аз – пее някой:

    „Лиляно либе Лиляно,

    я стани, Лиляно,

    либето си да прегърнеш.

    Иди си, георги, иди си

    Лиляна болна легнала

    Не може болна да стане

   Не може да те прегърне …”

   И ми е мъчно. Тегне ми тази вечно българска мъка от любов и протягане на ръце, които са останали празни! И си мисля всичките тъжни неща, които недонаправихме тази година, за които си мисли не само всеки сливенец, но и всеки българин.

   И песента кара нататък, продължава си песента:

   „Не мой го лъга, мамо ма,

   ази съм Георги любила

   и него, мамо, ще взема.”

   И моята пред Димитровденска нощ добива смисъл. Става ясна. Нищо че няма кларнета. Нищо че някой се мъчи да ни разочарова, и да ни накара да се отчаяме, и да дигнем ръце. Там, накъдето ни е потеглило сърцето, ако силно тегли, ще ни доведе за където сме тръгнали.

   Колко вече е дала разцъфналата ни таз година любов към свободата, труда, доброполучието. Ето ги очистващите се улици. Ето ги пълните магазини. Ето ни плъпнали по света – с дрънкащ автобус до Скопие, или с френските аеробуси на „Джес Еър” за Канада – все то! И колко планове, планове, планове, има всеки за догодина какво ще сее и какво ще пожъне, и какво огромно число от тези планове ще се осъществят наистина, колкото и да ни е тежко от това, че не сме достигнали мечтата си за тази година. Та преди ние дори не мечтаехме!

  Тъй шъй тя! Любов е това, майната им на тиквениците. Ние какво ще направим, стопаните, това е важното.

   Наздраве по едно ново, лудо вино! Черпете по едно подлютено кебапче да освежим гастрита! Да потрием изстудени ръце пред уличните скари, да поглупеем и тази нощ, че да се приберем, че да легнем при бабите, понадебелялички, поостарелички, подоскучалички, че да си кажем вечерното: „Къде беше! – много знаш!”, да се пококорим в тавана, и като уседне дълбоко в нас благодатното съзнание, че е прибрана добрата реколта, да си посегнем един към друг както не сме си посягали от миналата зима, и да се приберем на „топло един друг в сърцата си, и туй то.

   Благодарим ти, Господи! Че догодина – пак!

   Обичам ви, съграждани. Туй е  мойто кларне за вас този Божи Димитровден 1992.

    Че догодина – пак!

Атанас Славов