Един от най-нежните български лирици е поетът ДАМЯН ДАМЯНОВ. За своите 64 години живот – борба на колосален дух, затворен в крехко тяло, той успя да докосне много сърца. Неподвижен и с трудно разбираем от другите говор, ПОЕЗИЯТА бе неговия начин на общуване с хората, негово спасение и сила, „огледало на душата му“ – и нежна, и силна, по детски ранима, бленуваща да срине „стената между себе си и света”. 

 

 

Библиотеката „Зора” пази няколко ценни негови ръкописи : стихотворенията „Подкова”, „Балада за страшния”, „Фантина”, „Жавер XXв.”, „Козета”,  „Камен дом”, и автобиография, собственоръчно написана от поета в Сливен през 1958 г. В нея живее частица от духа на големия Дамян Дамянов. Приятна среща!

 

КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ЗА ЖИВОТА МИ

     За автобиография, заслужаваща внимание, едва ли още бих могъл да говоря, понеже зад гърба стоят само ненавършените 24 години и една книжка с около 40 стихотворения, които носят целия патос на младостта, цялата нейна откровеност, но и всичката й незрялост. На тая възраст човек все още стои на градуса на юношеския ентусиазъм и е съвсем невъзможно сам да прецени хубавото и лошото в това, което сам е създал. Времето е единственият съдник! 

     Роден съм на 18 януари 1935 г. в Сливен. Родил съм се навръх Богоявление, когато хората, излъгани от неявяването на неземния Бог, с тиха радост очаквали земното утро.Свирепият сливенски вятър навявал сняг в прозореца, за да скрие от очите ми денят, но той идвал заедно с мен и с първия ми копнеж по живота. Роден с тежък физически недъг, който и досега ме прави мъчно подвижен, от този ден аз съм „тръгнал” по света, за да го обичам, за да ме обича и той.     

      Тук, в Сливен, през 1947 г. написах първото си стихотворение, струва ми се за пролетта. Като пионер в „Дом Септемврийче”, се запознах с поета Радой Ралин, когото винаги ще уважавам като пръв мой учител в поезията. Като ученик в гимназията отпечатах първото си стихотворение в „Сливенско дело” (1949 г.). За литературния кръжок „Фадеев” пазя най-съкровени спомени.   

      От дядо си по баща съм наследил моряшката волност, а от баща си – художник-резбар, обичта си към слънцето и простора.   

      Винаги съм обичал литературата и тя беше любимия ми предмет в училище. Хубави спомени имам от гимназията и преподавателите в нея. Само с математиката не беше така. Преподавателят ми Иван Герасков, който не знам защо не обичаше стиховете, винаги казваше: От поетите хора не стават!”

      Сега живея в София и уча задочно литература. От 4 години членувам в кабинета на младия литератор при Съюза на писателит. 

      Печатал съм във вестниците „Борба” (Търново), „Учителско дело”, сп. „Читалище”, най-вече в „Народна младеж”, „Литературен фронт, сп. „Пламък, и сп.„Септември”, където съм редовен сътрудник от 3 години.     

       Стихове пиша с единствената мисъл да съборя стената между себе си и света. Ако успея, това ще бъде единствената ми награда.   

       Току-що излезе първата ми стихосбирка „Ако нямаше огън. Ако нейният автор стигне до хората, ще бъда щастлив от все сърце.

 

          4 октомври 1958 г.

          Сливен