На 28 март 1887 година в Копривщица е роден поетът Димчо Дебелянов.

Завършва  „Пловдивската мъжка гимназия“, след което започва работа в Централната метеорологична станция. Записва право в „Софийския университет“, а след това заменя юридическите науки с лекции по литература. Не завършва поради липса на средства. За първи път публикува свои творби в сп. “Съвременност”. Името му скоро се появява и в списанията “Българска сбирка”, “Из нов път” и “Съвременник”. От 1907 г. в стиховете му вече присъства символистичната образност. В “Съвременник” на 15 май 1910 година поетът отпечатва прочутото си стихотворение “Черна песен”. Същата година заедно с Димитър Подвързачов подготвя за печат “Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам”.
През Балканската война Дебелянов е мобилизиран и отбива военната си служба в Самоков. През 1912 г. на страниците на сп. “Смях” е публикувано стихотворението “Да се завърнеш в бащината къща…”, а след година излиза и друг негов шедьовър – “Аз искам да те помня все така…”.
След края на войната Дебелянов постъпва в Школата за запасни офицери в Княжево, която завършва през март 1914 г. Няколко месеца след това става докладчик в Сметната палата. По това време съдейства на Димитър Подвързачов за издаването на списание “Звено”. В първи брой на списанието излиза символистичната му  творба “Легенда за разблудната царкиня”. 
Когато започва Първата световна война Дебелянов е мобилизиран и на 29 януари 1916 г.  е изпратен  на фронта. В първите месеци там написва “Нощ към Солун”, “Прииждат, връщат се”, “Сиротна песен”.
На 2 октомври 1916 г. Дебелянов поема командването на Пета рота, която под постоянен обстрел и дава жертви. Поетът е ранен в корема и след няколко минути издъхва. Погребан е в църквата на Демир Хисар. След петнайсет години костите му са пренесени в старата копривщенска църква  „Успение Богородично“.
Дебелянов не издава приживе своя книга. През 1920 г. Димитър Подвързачов и Николай Лилиев съставят първата стихосбирка на поета.

АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА…

Аз искам да те помня все така: 
бездомна, безнадеждна и унила, 
в ръка ми вплела пламнала ръка 
и до сърце ми скръбен лик склонила. 
Градът далече тръпне в мътен дим, 
край нас, на хълма, тръпнат дървесата 
и любовта ни сякаш по е свята, 
защото трябва да се разделим.

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди 
и донеси ми своя взор прощален – 
да го припомня верен и печален 
в часа, когато Тя ще победи!“ 
О, Морна, Морна, в буря скършен злак, 
укрий молбите, вярвай – пролетта ни 
недосънуван сън не ще остане 
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас, 
чертаят мрежи прилепите в мрака, 
утеха сетна твойта немощ чака, 
а в свойта вяра сам не вярвам аз. 
И ти отпущаш пламнала ръка 
и тръгваш, поглед в тъмнината впила, 
изгубила дори за сълзи сила. – 
Аз искам да те помня все така…

Тази любовна елегия на Дебелянов излиза
за първи път в сп. „Смях“,
г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г.
Посветена е на рано загиналата
от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.