Един разказ за Добри Чинтулов от Добри Немиров – 200 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА

Талантлив белетрист, един от създателите
на късия психологически разказ и психологическия роман
в българската литература, Добри Немиров извайва образа
на Добри Чинтулов в героя си даскал Донко Петров
от романа „Братя“. Народният поет е в центъра
и на разказа „Някога“, публикуван през 1942 г.
във в. „Чинтулов лист“, издание на Сливенска мъжка гимназия. 

 

Цялото  съдържание  на вестника е тук: 

http://sever.libraryvt.com//bg/lister.php?iid=DO-8S0015450

 

 

 

НЯКОГА

     Животът е една и съща сцена за всички времена. Менят се само декорите и артистите. Някога Сливен е имал декора на заробен град, в който българският дух е бил потиснат от турска и гръцка власт. Криви сокачета с неравни калдъръми на стотици места кръстосват града, а водата, поела път от Балкана, спокойно минува през пътища и дворове и носи тишината и спокойствието на цяла епоха. Тук-таме островърхи минарета протягат кръшни снаги към облаците, а стари къщи показват на всички страни своите дълги стрехи и решетести прозорчета.

     Тихо, мудно и безнадеждно. Струва ви се, че никога няма да дойде по-светло време. И ето, на сцената се показа набит, невисок мъж, с широки рамене, къс врат и кръгло, , тъмно, малко апоплектично лице. Той предпазливо се озърта, проверява нещо в джоба си и пак бърза. Неизмерима радост го люлее… Сякаш никога не се е радвал, никога не е намирал по-голям смисъл на живота си, както сега. Да прекараш цяла нощ на едно листче хартия и да ти се струва, че си прекарал най-хубавите минути от живота си? какво ще да е било това листче в джоба на Добри Чинтулов?

     Сега той бърза да намери приятеля си д-р Селимински, за да му прочете написаните думи върху листчето. През тая нощ той съвсем ясно разбра, че има думи, които се раждат не от ума, а само от душата. Когато влезе при доктора, той цял сияещ, каза:

     – Драги докторе! Ще ти прочета няколко душевни думи.

     – Душевни думи? О, те трябва да са много чисти и много светли.

     – Верно, много чисти и много светли.

     – Добре – рече докторът, като прокара ръка по смолистата си къдрава брада – Но преди да започнеш, искам да ти кажа, че аз вече приготвих програмата за класното училище. Приготвих я тъй, както ти казваш – както московските школи, но прибавих и чудесни още предмети.

     – То хубаво, ами кой ще преподава? Нали знаеш колко сме малко ни даскалите.

     – Ще намерим. Ще обучим учители. О, какви способни момци има!

     – Каквото си поискал, всякога е ставало, ще стане и това – рече Чинтулов.

     Селимински замечтано се засмя:

    – И знаеш ли какво си мислех преди да дойдеш? Аз на ум събрах пари от нашите чорбаджии и свиках дюлгерите да строят голямо училище … По мой план те строяха бързо, ловко и издигнаха училище като сарай хубаво. Големи светли одаи, чисти чинове, големи прозорци, бели кивгирени (зидани) стени … Хубаво нещо, ти казвам. Добре! …  Но ти влезе и моето въздушно училище се залюля и се събори.

    – Да ти кажа ли, докторе. Един ден тия, които идат след нас, ще издигнат и по-хубави сгради, но за да имат това съзнание, трябва да минат през нашето просто, малко, но чисто българско училище.

    – Добре – засмя се весело докторът – кажи сега твоите душевни думи.

    Добри Чинтулов извади от джоба си едно листче и като застана прав срещу приятеля си, зачете:

                                                   Стани, стани, юнак балкански …

    Той четеше бавно, въодушевено и дрезгавият му глас стана, неочаквано за доктора, ясен и мощен. И продължаваше Чинтулов:

                                                 Докога, братя, ще страдате?

                                                Защо да се не съберем?

                                                Така ли вечно ще се губим

                                                В робство всинца да измрем?

     Очите на Селимински станаха светли. Лека бледнина покри устните му. Думите на Чинтулова бяха властно грабнали и без това нежната му чувствителна душа! Чинтулов продължаваше:

                                               Я, вижте, братя, погледнете –

                                               На чуждите нам племена!

                                               От тях добър пример вземете

                                               Как се прославят имена …

      Когато песента беше прочетена, Чинтулов погледна Селимински и видя влага на очите му.

     – Прав си, хиляди пъти си прав, братко Добре. Ние мъчно се събираме и вечно се губим … Ако имахме очи, които могат да видят съседните нам племена, може би по-друго ще да бъде за цялата българщина. Но, аз ти благодаря за песента! Дай я да се чете от мало и голямо. Все пак ще има хора, които ще я разберат добре! Благодаря ти, братко Добре!

     Така. Животът е една и съща сцена за всички времена.