Стефан Лазаров Костов е роден на 30 март 1879 г. в София. Син е на войводата от Банско Лазар Костов, участник в македонските освободителни борби. Завършва славянска филология в Софийския университет, след това специализира във Виена и Германия. Учени като Ягич, Вондрак, Решетар му помагат да овладее детайлно славянската етнография. Познава отлично европейската литература. Негови любими писатели са Гогол, Чехов, Молиер и Нушич. Още от студентски  години се занимава с  журналистика, изразява критичното си отношение към политическите и обществените нрави в България. През 1909 г. е назначен в Етнографския музей за уредник, а от 1924 г. до смъртта  си е негов директор. Неуморен изследовател, по време на Първата световната война като етнограф в армията, прави проучвания във Вардарска Македония. Автор е на едни от най-значимите трудове в българската етнографска наука, дописен член на БАН от 1929 г. Паралелно с научните си занимания, превежда пиеси на Шекспир, Чапек и особено на сръбския комедиограф и негов голям приятел – Бранислав Нушич. Самият Ст. Л. Костов е пленен от театъра още като ученик и прави литературния си дебют точно с пиеса  – „Мъжемразка”, поставена през 1914 г. на  сцената на Народния театър. Следващата му творба – комедията „Големанов” (1920), първо е отхвърлена от Боян Пенев, а по-късно носи триумф на автора си. Преработена, тя  е поставена през 1927 г. от Николай Масалитинов,  в главната роля – големият български артист Кръстьо Сарафов. По това време Ст. Л. Костов е директор на Народния театър, след като преди това е бил член и председател на Артистичния съвет.

Как се ражда емблематичната му комедия „Големанов“ самият автор разказва в интервю за в. „Русенска поща“ от 8 окт. 1928 г.:

„Зародишът на Големанов е една царска табакера. Това беше преди Балканската война. Един народен представител имаше подарък от царя, златна табакера. Царските подаръци се ценяха много, като знак на голямо благоволение. И този щастливец си въобрази, че височайшият дар му носи и министерски портфейл. Не е чудно да е бил насърчен да мисли така, не зная, различно се говореше тогава. Но той не стана министър, защото шефът на партията се противопостави. Аз се залових здраво с царската табакера да изкарам една комедия. Сюжетът се сложи в главата ми и колкото повече мислех по него, толкоз по-ясно изпъкваше фигурата на Големанов това име му дадох още тогава. Но превратна е съдбата и на книжните герои. И Големанов с течение на времето претърпя своите превращения. От кротък и добър човечец стана хитър и лукав скъперник… От целия сюжет за царската табакера пък останаха само две думи в комедията, които Големанов казва в края на второто действие“. 

 

Следват „Златната мина”, „Морската болест”, „Новото пристанище”, „Скакалци”, „Вражалец”, „Комедия без име” и още няколко пиеси.

 

     „За неговите комедии се е писало доста. Някои ги нарекоха фарсове – и то с пренебрежение… Аз именно против тия пренебрежения се опълчих още на времето, и написах за тия фарсове, като казах между другото и това:

    Предпочитам един интересен фарс, отколкото вашите скучни мизерии, които по някой път наричате и трагедии. Силно ме радва, и ме раздрусва сто пъти повече и ми дава да мисля за живота един хубав фарс, отколкото цялата ваша сериозна и никому непотребна ученост и правилност и посредственост във всичко, уредено като в кутийка…

   Тъкмо това трябва да бъде комедията, фарс трябва да бъде, тя представя света с главата надолу, а вие искате да го представя с главата направо или съвсем без глава като вас!
Аристофановите комедии са именно фарсове, гениални политически феерии.

   Но не комедиите са това, което прави Костова значителен. А неговата вътрешна култура. Неговата сила като просветен и свободен дух. Неговата до немайкъде приятна и многозначителна проста усмивка, когато някой или нещо или някои почнеха да се пъчат и да важничат.

   О, там да видехте Костова – щяхте да се радвате, че имате сила да го разберете. В тая усмивка имаше повече знания и наука, и правда, отколкото във всичките ваши книжни книги…

   Тая усмивка не от всекиго се разбираше, тая култура не личеше току тъй показно, както личат белилото и червилото по лицето на някоя недобра слугиня.

    Ето тая показна култура удушва истинската у нас.

(Ал. Балабанов, приятел на Ст. Л. Костов,

в. „Литературен глас” от 04.10.1939 г.)