Удивителната фигура на Салвадор Дали заема централно и уникално място в историята на съвременното изкуство. В богатата си кариера той рисува, прави скулптури, пише, работи като сценограф и дизайнер, експериментира с няколко стила и различни форми на изкуство. Той е  „артистът, който нарисува сънищата ни, такива каквито са. Нелогични, брутални, страшни, пристрастяващи светове, от които не можем да се спасим.“

 

Ексцентричният испански художник е роден на 11 май 1904 г. във Фигерас – градче в подножието на Пиренеите, близо до френската граница. Детството му е свързано с рибарското селце Кадакес, където семейството има лятна къща. Точно там родителите му построяват първото студио. Пак там, по време на лятните ваканции, се запознава с местния художник Рамон Пичот и открива модерната живопис. През 1917 г. бащата на Дали представя в семейната им къща неговите рисунки с въглен. Две години по-късно е  уредена първата му публична изложба – в общинския театър на Фигерас. Започва да учи в Академията по изящни изкуства „Сан Фернандо” (Мадрид). Привлича всеобщото внимание не само с ексцентричен външен вид, но и с експериментите в областта на кубизма и дадаизма. Тук започва неговото приятелство с Федерико Гарсиа Лорка и Луис Бунюел. Първата му самостоятелна изложба  е в Барселона през 1925 г. и предизвиква твърде противоречиви мнения. Малко преди да завърши Академията, се налага да напусне заради изявление, че никой от факултета не е компетентен да го изпитва. Заминава за Париж и там се запознава с кумира си Пабло Пикасо. Постепенно се установява във френската столица и влиза в кръга на дадаистите и сюрреалистите.  С известната си картина „Кошница хляб” участва  в Международната художествена изложба в института Карнеги, Пенсилвания. Под влияние на Пикасо създава поредица колажи и търси своя стил.

 

Идва толкова важната за Дали 1929 година – заедно с Бунюел пише сценария на сензационния филм „Андалуското куче”, прави изложби в Цюрих и официално е приет от парижките сюрреалисти. По това време се появява с култовите мустаци, повлияни от Веласкес и станали негова запазена марка. В същата тази 1929 година среща френския поет Елюар и съпругата му Гала, превърнала се в негова муза. Това е любов от пръв поглед, продължила повече от 50 години. Заживяват заедно, не след дълго се женят и стават едно от най-ексцентричните семейства, живяли някога. Дали признава, че дължи всичко на жена си –  вдъхновителка, съпруга, негов мениджър и счетоводител. Дори подписва картините си Гала Салвадор Дали.

 

През 30-те години на миналия век прави изложби в Ню Йорк, Лондон, Париж, пише филмови сценарии, работи върху дизайнерски проекти с Елза Шапарели, има знакови срещи с Фройд, Стефан Цвайг, Коко Шанел. Дори успява да се раздели със сюрреалистите. Бягайки от войната, екстравагантната двойка заминава за САЩ (1940) и цели осем години остава в Ню Йорк. В града, оформящ се като център на световното изкуство, Дали пише много – сценарий за филм на Жан Габен, роман, автобиография, проект за анимация с Уолт Дисни. Илюстрира „Дон Кихот” и „Макбет”, прави декори за филм на Хичкок, създава първата си колекция бижута и разбира се, много картини. През 1949 г. се завръща в родната Каталония и остава там до края на живота си. Все повече експериментира с необичайни или нови медии и процеси, с оптични илюзии и визуални ефекти. Той е един от първите художници, които използват холографията и подготвят появата на поп арта. Последният етап от творчеството му се отличава със своята техническа виртуозност. Най-големият самостоятелен проект, над който работи цели 14 години (1960-1974), е театърът-музей Дали в родния Фигерас. След смъртта си (23 януари 1989 г.), е погребан под неговата сцена. Художникът живее седем години след своята Гала. С музата си отива и желанието му да рисува, става все по-сърдит и необщителен. Изгубил интерес към живота, Салвадор Дали умира на 23 януари 1989 г. Погребан е под сцената на своя театър.

Удостоен е с титлата маркиз на Пубол от крал Хуан Карлос, 

носител на едно от най-големите испански отличия – Големия кръст на Изабела Католичката

и член на Френската академия на изящните изкуства. 

 

„Рано или късно всеки със сигурност ме открива! Някои хора, без да се докоснали до моята живопис, приемат че рисувам като Леонардо. Други, в спор с естетиката ми, споделят мнението, че моята автобиография е един от „човешките документи“ на епохата. Трети, като поставят под въпрос „автентичността“ на моя „Таен живот“, намират, че литературните ми дарби далеч превъзхождат живописното ми майсторство, а на тези мои дарби те приписват мистификацията на откровенията ми. Но още в далечната 1922 година, великият поет Гарсия Лорка бе предсказал, че литературната кариера е моя съдба и бе подхвърлил, че бъдещето ми изцяло принадлежи на „чистия роман“. Освен това, тези, които ненавиждат моята живопис, рисунките ми, моите писания, бижутата ми, сюрреалистичните ми обекти и още куп други неща, категорично заявяват, че аз наистина имам уникална театрална дарба и че последните ми декори са едни от най-вълнуващите, поставяни някога на сцената на Метрополитън… Ето че никой, по никакъв начин, не би могъл да избяга от вездесъщото ми въздействие.“ 

(Из предговора на книгата „Лица зад маски“ от Салвадор Дали)

 

 

 

 

.