Д-р Начо Планински – „един ратник на нашето Възраждане“

„Д-р Планински живее в бурна историческа епоха, минава през революции, заточения, преживява дни на всенародно ликуване и покруса, време сложно и противоречиво, което остава ненадминато по своята широта и граждански патос.“ Неговата личност „дава акцент и колорит на здравния, културно-просветния и обществения живот на града ни през втората половина на  XIX век.“

   (Борис Симитчиев)

Роден е на 1 август  1847 година  нов стил (20 юли стар стил) в село Железник, Старозагорско. Завършва класното училище с отличие и заминава за Букурещ със стипендия от църковното настоятелство. Записва се студент в румънската висша школа за медицина и фармация. Става част от „националреволюционното освободително движение на прогонените от родината бунтари“. Сред основателите е на българското читалище „Братска любов“ в Букурещ, където редовно изнася беседи, редактира и ръкописния му вестник. Основоположник е на народните университети, създадени по-късно към читалищата (според Ст. Чилингиров). Става и най-младият дописен член на Българското книжовно дружество. С отлична диплома се завръща в България и се установява в Стара Загора. Но враждебната среда на „гръцките лечители шарлатани“ и поддържащите ги гъркомани, карат прохождащия в професията си доктор да напусне града още след година и избере „прочутия свободолюбив и проспериращ Сливен през 1871 г.“.

Градът го посреща с радост и нужната почит, а в. „Македония“ на Петко Р. Славейков помества съобщение за пристигането му заедно с неговия близък  приятел – поета Петър Иванов, назначен за главен учител. Бързо се вписват в обществения живот, сприятелявайки се със сливенската интелигенция в онези години. Особено близък е с Добри Чинтулов, помагайки му в трудните дни, когато поетът загубва съпругата си след боледуване. Много скоро младият лекар, копнеещ просветлението и пробуждането на своя народ, се включва активно и в читалищната дейност на града. Още повече, че има богат опит от букурещките си години. Приятел и съмишленик на Михаил Попикономов, Добри Минков и Стефан Гидиков, скоро е избран за председател на читалище „Зора“ (1873). По-късно заема и други длъжности, оставайки верен на читалищното дело до края на живота си. „Посветен“ в работата на Сливенския таен революционен комитет, лекува ранени и болни четници, събира средства за оръжие и сам дарява големи суми за предстоящото въстание. Посреща Левски в Сливен като негов стар познайник още от студентските си години. А след погрома на Априлското въстание придружава лейди Странгфорд, съпруга на лорд Странгфорд (и двамата истински приятели на България) в село Бояджик, запознавайки я с ужасите, преживени от населението там. За своята гражданска смелост е преследван от турската власт и в края на 1877 г. попада с още 23 доблестни сливенци в затвора. Дори застъпничеството на Митрополит Серафим не помага – „опасните за империята“ първенци са изпратени в Цариград, хвърлени в тъмницата „Метерхане“ и заточени в Мала Азия:

„…при неимоверно тежки условия, лишени от въздух и слънце, оковани във вериги, преживяват трагични дни, но благодарение само на високия си дух и морал, взаимопомощ и лекарските грижи на д-р Планински, успяват да оцелеят и дочакат окончателната победа на руските освободителни войски.“

Подписването на Санстефанския мирен договор слага край на мъките им и заточениците, освободени, се завръщат в Сливен. Завръща се и д-р Начо Планински. Отново отваря аптека (старата е изгоряла заедно с много други сгради, подпалени от напускащите града турци). Взема и брат си Илия за свой помощник. Идва време за разгръщане на неговите многостранни идеи и способности. На първо време  осъществява широка благотворителна акция. Още в 1878 г. създава в Сливен дружество „Червен кръст“ и като негов пръв председател организира събирането на помощи за бедни, болни и нуждаещи се.  Година по-късно, когато се появява в Пловдив благотворителното дружество “ Св. Пантелеймон“, целящо  откриване на местни болници в Източна Румелия, той е пак начело на инициативата. Веднага след Пловдив, в Сливен започва работа втората болница, използваща като основа руската военно-полева болнична база. Естествено Начо Планински е назначен за лекар, а след напускането на д-р Миркович, остава главен лекар до края на живота си – цели 16 години.

Не изоставя и обществените задължения. Избиран за училищен инспектор и настоятел, за народен представител неведнъж, той активно работи за обединението на България, осъществено чрез Съединението на 6 септември 1885 г. Когато е обявена Сръбско-българската война,  веднага заминава за фронта като дружинен лекар. За проявената смелост и професионализъм получава орден за храброст, както и орден „Св. Александър“ IV и V степен за цялостна дейност. След войната е окръжен лекар, а след откриването на първостепенна държавна болница, става неин управител. Благодарение на полиглотските си умения, успява да следи всички новости в медицината, а организаторските му дарби, съчетани със завиден авторитет, довеждат до модернизиране и разширяване на повереното му болнично заведение.

Постоянен сътрудник на периодичния печат още от младежките си години в Букурещ („Време“, „Народност“, „Дунавска зора“, „Отечество“, „Македония“, „Право“, „Читалище“, „Училище“, „Зорница“, „Цариградски вестник“ и др.), има голяма заслуга за издаване на в. „Българско знаме“. Веднага след Освобождението по идея на Петко Р. Славейков, д-р Планински заедно с д-р Миркович и Добри Минков закупуват цариградската печатница на П. Карапетров и я пренасят в Сливен. В нея се печата първият сливенски вестник.

През януари 1880 г. д-р Начо Планински се жени за Елена Стамова. На венчавката в Стара Загора присъства Сливенският Митрополит Серафим. Имат двама сина – Стамо и Никола. Първият е юрист, завършил в Германия. Умира само на 30 години, но преди това успява да систематизира написаното от  д-р Планински. Другият син, офицер, доживява до 95- годишна възраст, запазвайки библиотеката и архива на своя баща.  Една част от това богатство подарява на Историческия музей в града и читалище „Зора“, където се пази до днес.

На 7 ноември 1895 година, едва 48-годишен, д-р Начо Планински умира от тиф, заразен от свой пациент.

С духовен аристократизъм и възрожденска скромност, този блестящ професионалист и интелектуалец посвещава живота си на своя народ – на неговата свобода и израстване. Докоснал се съвсем млад до велики личности като Левски, Раковски и Каравелов, не жали сили и време, за да следва достойно големите идеи. Случайността го довежда в Сливен, за да остави светла диря в историята на града „със своя разпален патриотизъм, със своята ученост и хуманност.”

.

По повод неговата 120-годишнина през 1967 г. Сливенска община организира тържествено честване и дава името му на една от улиците в града.

30 години по-късно, през 1997 г., се състои Юбилейна научна конференция „Сливенско здравеопазване – минало, настояще и бъдеще“, посветена на 150 години от рождението на д-р Начо Планински и 80 години от рождението на д-р Любозар Рохов. Докладите и научните съобщения, представени на нея, излизат в сборник, издаден още същата година.

От 2019 г. пред сливенската болница „Д-р Иван Селимински“ е поставена паметна плоча на д-р Начо Планински по инициатива на семейство Надежда и Аспарух Панови  (негови родственици) и директора на болницата – д-р Васислав Петров.

125 години след смъртта на видния лекар и общественик е издадена книгата „Д-р Начо Планински 1847-1895“, чиито съставители са пак семейство Панови.

Августина Савова