Д-р Кръстьо Кръстев – „Дон Кихот в примитивната действителност на своето време“

В българския културен живот в началото на 20-ти век се откроява фигурата на д-р Кръстев – естет и философ, преводач, познавач на литературната теория и история, пъpви пpофеcионален критик cлед Ocвобождението. Неговото обаяние на ерудит и високите му идеали имат огромно влияние върху младата интелигенция на България по онова време.

 „Под неговия грижовен и благосклонен поглед се разцъфтяват и узряват няколко крупни таланти, които и съставят отряда на най-големите представители на една наистина знаменита епоха в развитието на нашата нова литература.” 

 (Емануил Попдимитров)

Роден е в Пирот на 31 май 1866 г. с рожденото име Ставри. След Освобождението градът става част от Сърбия, а баща му Коте Кръстев е преследван като пробългарски активист. Семейството тръгва за България – част от големия поток преселници. Тук Ставри, вече с българското име Кръстьо, се записва в столичната Класическа гимназия. Изучава засилено езици – немски, френски, руски. Още тогава чете в оригинал „Илиада“ на старогръцки. Заминава за Лайпциг точно в годината, когато избухва Сръбско-българската война (1885) и постъпва в университета – специалност „Философия“ при проф. Вилхелм Вунд. Прекъсва за няколко месеца, през които е доброволец на фронта и отново се връща в Германия. Посещава лекциите по психология и естетика на Фолкелт. Завършва след три години с докторска степен и се завръща в България, преминал една солидна школа в Европа.  Досегът с класическата хуманитарна култура определя неговия по-нататъшен път. Мисията си вижда във възпитаване у сънародниците на един по-извисен вкус. Вкус към чистото изкуство, проява на свободния дух, в което форма и съдържание са едно хармонично цяло. 

Още младеж на 22 години, получава назначение за директор на Педагогическото училище в Казанлък. Тук не само въвежда образователни реформи по европейски образец, но участва в местната театрална трупа като режисьор и актьор. И най-важното – инициира създаване на учителско дружество в града със свой печатен орган. Сам го редактира, пише и превежда статии.

По същото време негови материали се появяват в сп. „Труд“, „Денница“, „Сборник за народни умотворения“. Смело и дръзко излиза на литературната сцена, съзнавайки, че в областта на критиката няма особена конкуренция. Има самочувствие на предходник на българските Лесинг и Белински. Така се нагърбва с тежката отговорност да бъде повече от 30 години литературен критик във време на пошлост и разюзданост – в политиката и литературата. Време, в което „довчерашни гамени и доказани крадци, и криминални престъпници, могат да стават и „народни“ представители, и държавни министри, и съветници на короната, без това да се счита за нещо чудовищно и невидено. Така, ако и по-бавно, ще се „демократизира“ и литературата – ни талант ще бъде нужен, ни дълговременна и целесъобразна подготовка, а ще стига „добрата воля“.

През 1891 г. идва в столицата като преподавател първо в класическата мъжка гимназия, а след това във Висшето училище (по-късно Софийски университет). Още тогава започва да издава сп. „Критика“, а година след това се появява и емблематичното сп. „Мисъл“ (1892-1907). На страниците им професорът води борба срещу неграмотността и посредствеността. Особено е „язвителен и безпощаден към пошлостта в изкуството“. Понася достойно цялата кал, която се изсипва върху него от обидени маниаци и самовлюбени „величия“. Сила му дава усещането, че е призван да бъде „някакъв жрец в изкуството“. Колкото гневно реагира на бездарието, толкова е внимателен при среща с истински талант. Статиите, които посвещава на Алеко Константинов остават „класически постижения“ до днес, а към Пенчо Славейков се отнася с „възторжено благоволение, което прилича на идолопоклонство“. За приятеля Яворов се грижи от първите му литературни стъпки до  последните дни, когато големият поет е полусляп и отчаян. Друг негов любимец е Кирил Христов. Трогателни са усилията на професора да опази този „демоничен“ талант. „Бих направил всичко, за да го спася“ – споделя в писмо  до сливенеца Стефан Гидиков, редактор на сп. „Живот“. 

„Предаността на Кръстев към тия, които смяташе с известна мисия в света, наистина не познаваше никакви възпитателни съображения. Тук той често се жертваше за другия.”  (Ал. Балабанов)

Със своите статии и рецензии, бавно и полека, не без съпротива, успява да промени и писателите, и читателите в България. Едните научава на властващите в европейската литература естетически изразни средства и норми, а другите – да ги ценят и  разбират. 

Неговата „Мисъл“ се оказва в центъра на новите художествени влияния, родили ново поколение творци, образовани в престижни европейски университети и стремящи се към модерност в изкуството. Започнало своя живот в духа на първите следосвобожденски издания, по-късно списанието заявява ясно своите индивидуалистични естетски позиции.  Около него се създава първият литературен кръг у нас. Редакцията е в къщата на д-р Кръстев. Там авторите носят своите статии и се правят литературните сбирки. И пак там са срещите на четворката, осъществила истински прелом в българското литературно развитие. Заедно със съмишлениците си, те подготвят родната среда за модернистичната литература и сами създават първите й образци.

Открито се обявяват срещу традиционализма. Заменят старите възрожденски ценности с нови – общочовешки, а модерните философски идеи на Ницше и Шопенхауер изместват  „Вазово-Величковия европеизъм“. Това е неизбежната “ борба между старото, което иска вечно да владее, и младото, което ламти да се наложи и обнови живота, преди той да е узрял за него“. Част от нея е и враждата с Вазов, за когото професорът няма никакви колебания по отношение на историческото значение и огромния му талант. Бунтът е срещу „старите“ – „естествени наследници“ на доосвобожденската ни литература“. Времето, обаче, неумолимо тече и на свой ред представителите на кръга „Мисъл“ се превръщат в „старите“ за новите „млади“ – още по-крайни в противопоставянето. С типично за младостта отрицание те отхвърлят предшествениците си като „остарели“. И трябва да мине време, от тази втора модерна вълна да се роди българският символизъм, за да се разбере силната връзка с първата генерация модернисти в нашата литература.

Демократ по убеждения, д-р Кръстев преминава през общественото пространство с присъщия си духовен аристократизъм, подлагайки го на критичен анализ. Силно чувствителен към човешката неправда, без колебание избира позицията си в онази  „отвратителна комедия с трагичен край“, както нарича режима на Стамболов. Прозрял, че срещу беззаконията и тиранията могат да се изправят само хора с горд, свободен дух, определя апатията като „най-ниското и най-несимпатично нравствено качество на един народ“. А интелигенция, която се води от лична изгода в обществените дела – неспособна на нищо велико, само едно „лицемерно племе“. Затова призовава „златната“ ни младеж към „идеал на строга честност и дълбоко правдолюбие“. Без колебание застава в защита на студентите при сблъсъка им с княз Фердинанд, освиркван от тях. Неколкократно е уволняван заради антимонархическите борби, които води. Останал без работа, заминава за Скопие, поканен за директор на Педагогическото училище там. След 1908 г. се завръща отново като извънреден професор в София и до края на живота си чете лекции по философия, естетика и литература. Член е на Българското книжовно дружество, днес БАН.

Сложна и противоречива личност, д-р Кръстев никога не е бил само кабинетен учен. Филсоф с артистичен вкус,  у него съжителстват високи естетски разбирания и смела гражданска позиция. Потомствен патриот, той се опитва да предотврати влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили, дори участва в преврат срещу правителството. Потресен от последвалата национална катастрофа, обикаля градове и села в окупираните от сърбите български земи, среща се с хората и търси начин да им помогне. Въпреки тази негова активност, все повече се долавя една умора, примиреност и меланхолия. Драматичните години на войната съвпадат с голямата му лична болка от  загубата  на Пенчо Славейков през 1912 г., на Яворов – през 1914 г. и на П. Ю. Тодоров – през 1916 г. Той остава последен от приятелите-съмишленици, създали кръга „Мисъл“. На 5 април 1919 г. изненадващо сам слага край на живота си. Дали е сбъркал приспивателните хапчета заради пословична разсеяност или е бягство от безизходна семейна драма, свързана с последната му любов към негова студентка? Или просто неговата  наранена чувствителна душа, преживяла толкова болка и разочарование, е направила своя фатален избор. 

* * *

Останал неразбран от съвременниците си, често понасящ дори тяхната враждебност, д-р Кръстев и днес е недостатъчно познат. Век по-късно, неговата естетска позиция, считана за ненужна някога, сякаш е все така далечна и недооценена. Възприемащ себе си като „Дон Кихот в примитивната действителност на своето време“, едва ли е предполагал, че сто години по-късно би се чувствал по същия начин.

Августина Савова