„Древните гърци не случайно казвали, че последният и най-голям дар на боговете за човека е чувството за мярка.“ – ТУРГЕНЕВ

Иван Сергеевич Тургенев е сред няколкото големи руски писатели на XIX  век, получили световно признание. Наричат го „руски европеец“, а творчеството му с времето привлича все по-голямо внимание. Живее повече в Баден и Париж, отколкото в Русия, вечеря със знаменитости като Зола, Флобер, Гонкур, Алфонс Доде. Определено тогава е по-известен в Европа от съвременниците си Толстой и Достоевски, превежда книгите им и прави немалко за тяхната популярност там. След смъртта си, обаче, „попада в тяхната сянка“, за да бъде преоткрит в началото на XX век, когато интересът към него се засилва.

Аристократ по рождение, Тургенев започва своя живот на 28 октомври (9 ноември, нов стил) 1818 г. в гр. Орел. Баща му е наследник на род, който винаги е участвал във важни за Русия събития. Офицер в оставка, той рано прави избора си в полза на спокойния, охолен и безгрижен живот, загърбвайки блестяща военна кариера. В имението Спаское-Лутовино, сред разкош и разточителство, минава и детството на писателя от най-ранни години. Едва 4-годишен, открива блясъка и красотата на Европа, пътувайки със семейството си из Германия, Франция, Италия, Белгия и Швейцария. Дните в „дворянското гнездо“  се нижат привидно щастливи, децата растат под грижите на гувернантки и учители, много от които чужденци. Но само привидно, защото извън това спокойствие чувствителната детска душа ще бъде разтърсвана неведнъж. А болезнените преживявания Тургенев ще носи до края на своя живот и често ще се връща към тях:

„Нито един светъл спомен. От майка си се боях като от огън. Наказваха ме за всяка най-дребна работа ... Рядко минаваше ден без бой с пръчка; когато се осмелявах да попитам защо ме наказват, майка ми категорично заявяваше: „Ти трябва да знаеш по-добре, сети се.“

Гневните искри, прехвърчащи между родителите му, намиращи се често на ръба на нервна криза, както и тяхната жестокост към крепостните селяни, го потискат. Но и го превръщат в тяхна пълна противоположност – мил и сърдечен човек, състрадателен към всяко живо същество.

Централна фигура в семейството е майката Варвара Петровна, властна и строга помешчица. Интересен и колоритен образ, претворен в не една творба на писателя, тя има и своите добри страни – обича цветята, интересува се от литература, изкуство и наука, има богата библиотека. Приятелка е на големия руски поет Жуковски, владее френски език, харесва идеите на Волтер и Русо. От нея синът наследява любовта към книгите, музиката и театъра. От баща си – истински красавец, взема хубостта, осанката, влюбчивостта и умелото поведение в обществото.  

„Баща ми имаше странно влияние върху мен… Никога не ме е обиждал, уважаваше свободата ми, дори беше любезен с мен… само дето не позволяваше близост…“

И въпреки, че рядко отделя време и внимание на синовете си, писателят ще каже за него:

„Обичах го, възхищавах му се, възприемах го като идеал за мъж.“

Затова е истински потресен, когато разбира за връзката между баща си и своята „първа любов“. Бурята от чувства превръща в лирична повест. Така ще обезсмърти тази драма на съперничество за младата княгиня Екатерина Шаховска. Както сам казва, биографията му е в неговите произведения.  До края на живота го терзаят въпроси от миналото, за които знае, че няма отговор. Тази ранимост и беззащитност, но и силата да споделя слабостите си, правят Тургенев много близък на читателите. Те откриват в творбите му по нещо от себе си, дълбоко стаявано и прикривано. Получават успокоение от тази близост и споделеност. В такъв смисъл писателят се превръща в лечител на човешката душа, докосвайки най-болезнените точки на своето време. Прави го майсторски, с много грижа и топлота. Заедно с това издига руската литература на един нов етап. Надграждайки традициите, идващи от Пушкин и Гогол, продължава тази линия и подготвя появата на Чехов.

 Но да се върнем при младия Тургенев. През 1833 г. той е студент в Московския университет – място, което събира най-прогресивните хора на Русия по онова време, хора като Херцен, Белински, Лермонтов, Гончаров. Не по-малко важни за него са следващите няколко години в Петербургския университет, където слуша с голям интерес лекциите по всеобща история на Н. В. Гогол и дори не предполага какъв велик писател е той. В тези години прави първите си литературни стъпки и познанства. Все още има колебание по кой път да поеме. Философията е стара негова страст, тя го отвежда в Берлин, където специализира през 1838-1841 г. и завършва университета с магистърска степен по философия. Завръща се в Москва с големи надежди за научна кариера. Но заварва отчайваща ситуация. Царската власт няма никакво намерение да възстанови закритата след въстанието на декабристите катедра по философия. Това улеснява избора на Тургенев и за щастие на четящите хора, започва неговият път на писател. Първо се появяват поемите му, следвани от няколко драми и първите разкази от цикъла „Записки на ловеца“. Привлича все повече вниманието на литературните среди.  

„Поет, талант, аристократ, красив мъж, богат човек, умен, 25-годишен. Не знам какво природата не му е дала.”  – Такъв го вижда Достоевски при първата им среща.

Въпреки тази си надареност, богата култура и познания, Тургенев е плах и нерешителен, особено в отношенията с жените. Вероятно това е свързано с властната майка. На нея дължи своята ранимост и обидчивост, както и склонността да се сърди на приятелите си. Но добрата му душа го кара винаги да прави и първата крачка за помирение. Отблъснат от безразличието и безотговорността на своя баща в любовните връзки, той без колебание приема извънбрачната си дъщеря Пелагия, плод на младежко увлечение по селянката Авдотя. Грижи се и за двете до края на живота си. 

Неведнъж след това се влюбва и винаги любимите го вдъхновяват за творчество – от Татяна Бакунина, на която посвещава няколко стихотворения и поемата „Параша“, през далечната братовчедка Олга, прототип на главната героиня в повестта „Дим“, или сестрата на Лев Н. Толстой – Мария, та до последната му страст към много по-младата звезда на Александровския театър – актрисата Мария Савина. Но неговата истинска и голяма любов е оперната певица Полин Виардо, горещ почитател на която е самият Байрон. Възхищават й се Гуно, Лист, Вагнер. Жорж Санд ще я пресъздаде в своята Консуело, а Алфред дьо Мюсе ще каже за нея:

„Да, геният е дар небесен. Той прелива в Полин Гарсиа като обилно вино в препълнена чаша“.

Испанката грабва сърцето на Тургенев завинаги. Срещат се по време на първото й турне в Русия. Тя е на 22 години, а той – на 25. Следва я на всичките концерти, учи я на руски език. Публиката е във възторг от нея, посреща и изпраща певицата с овации, дори каретата й е обсипана с цветя. Очарован, покорен и влюбен, писателят не може да се откъсне от нея. Турнето свършва и Полин напуска Петербург. От този момент Тургенев я следва навсякъде из Европа и рядко се връща в Русия. Но тя е омъжена и тук започва странното съжителство на писателя с нейното семейство. Живеят заедно в един дом много години. Той е силно привързан към децата й, а тя взема единствената му дъщеря Пелагия, дава й името Полинет и я превръща от обикновена селянка във френска дама. Тяхната страст се оказва изключително благотворна за творчеството им. Тя е негова муза и вдъхновителка, разкрива му красотата на западноевропейската класическа музика. Той пък й показва богатството на руската музика и литература. Тя създава композиции по негови стихове, по творби на Пушкин и Лермонтов, които двамата превеждат на френски и немски език. На 42 години оперната прима напуска сцената и заживява заедно със съпруга си, децата и Тургенев в Баден-Баден, Германия, отдавайки се на нова кариера като вокален педагог. По-късно се връщат отново в Париж, а през 1883 година Полин загубва през няколко месеца съпруга си и Тургенев. Големият писател умира на 22 август (3 септември) в Буживал, близо до френската столица и имението на семейство Виардо.  Погребан е по негово желание в Санкт-Петербург до любимия приятел и учител Белински.

Четири десетилетия Тургенев е в центъра на литературния живот в Русия и Европа. Той е първият значим романист в руската литература („Рудин“, „Дворянско гнездо“, „В навечерието“, „Бащи и деца“). Със своите разкази и повести успява да издигне руската проза на европейско ниво. Оставя следа в най-различни жанрове: лирика, драма, литературна критика, мемоаристика. Неговият талант и ерудиция са оценени от съвременниците му. Член-кореспондент е на Императорската академия на науките, почетен доктор на Оксфордския университет, почетен член на Московския университет. 

Августина Савова