Училищен лекар и преподавател в гимназията около 1915 година – много пъргав, шегобиец, бързо говори, но българският му език беше смесен с арменски и турски думи.

Сградата на Сливенската мъжка гимназия от 1882 г.

Днес преподава урок по храносмилателната система:

Момшати, (момчета)

Сега ще ви запозная с храносмилателната система на човека, но трябва много внимаваш на урока и на мене в устата. В това време един ученик се смее.

– Хей, ти, там, Димитре, Петър ли беше, или Иван, тебе казвам, млъкни устата!

И тъй, храносмилането почва от устата, устата всеки знай. Тя мяза на едно фурничка, пълним него с хапчички и дъвчиш, дъвчиш – ам, ам, ам…

Докторът дъвчи с челюсти, за по-нагледно, после гълта него, ама тук има едно, глътката се казва… него, показва гръкляна си с показалеца, от там хапчичките отива стомаха. Както то стомах? То мяза малка селска гайда, не сте ли виждали, ха? Ами като хапчичките дойде в него, гайдата – гайдата почва бунтулук вътре, като мели него на кайма – цамбур, цамбур, цамбур! Върти юмруци върху стомаха си. После праща него кайма в тънките черва. После влезе в дебелите червата, демек домусбарсаклира… и хайде вунка злезе!…

Момшета, а когато болното стомах мъчи и червата мъчи него без да мигне окото му, значи има там един дявол, иска злезе, ама хем иска злезе, хем неще да злезе?! Глава боли, апетит няма. Сега ще видим кой тоз дявол!

Ващи майка ти ходиш на бабешки илач да търси файда. Бабите чука яйце, бърка него с пепел и пикоч, друго баба гърне виндус на пъпа слага, друго жени куршум лее, ама файда няма болния. Ама и тепегьос, много пари иска за илача…

То туй на мене и на другото доктори конкуренция прави. А мойто баща толкоз пари харчи мене в Париж за мойто доктурлук! А някои ходжи муски прави и капитал прави. Алур, олур, ама окадар олмас.

– Какъв илач е това, дето сега го казахте? – се обади един ученик.

– То не е илач, то значи, бива, бива, ама толкоз тепегюзлюк не бива.

Друг ученик става и пита: „А какво е това лекарство тепегюзлюк”?

То туй „тепегюзлук”, значи, демек, когато ти додиш мене кабинета, че болен си бил вчера и искаш медицинско звинение, ама „бана гечмес” (на мене не минава).

В това време един ученик, Маринкев, се смее!

– Хей, ти там, Машинков, гледай мене устата какво аз приказва урока, утре тебе ще опитам, да не станеш пишман!…

Фасадата на гимназията през 1892 г.

Из книгата на Русчо Симеонов „Течаха бистри вади и се виеха орли”