
ДИМИТРОВДЕНСКИ НАГРАДИ’1996
- 31.05.2018
- 0
Празникът на Сливен започва с пъстро шествие и кръшни хора, изпълнени от Ансамбъл за народни песни и танци и други фолклорни колективи. Продължава с откриване на три изложби: представителна на сливенските художници и две археологически („Тракийско въоръжение” и „Археологически разкопки от Сливенско”). Кулминация на тържествата е празничният концерт на Сливенска филхармония със солисти Александрина Милчева и Камен Чанев и връчването на традиционните награди.
Носител на наградата за литература и изкуство „Добри Чинтулов” ‘1996 е
обичаната българска поетеса СТАНКА ПЕНЧЕВА
Родена на 9 юли 1929 г. в Сливен. Учи руска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Първите си стихотворения печата през 1947 г. във в.„Литературен фронт”. Работи като редактор в радио „София”, издателство „Народна младеж”, сп. „Септември”, „Отечество” и др.
„Ако нещо от това, което съм написала, оцелее във времето, значи то е било продиктувано от гласа на Балкана, на моя град и на майка ми. Нека Бог и Св. Димитър закрилят моя Сливен!” (Думи, вписани в почетната книга на къща-музей „Д. Чинтулов”)
„Скъпи мои съграждани,
Прието е в такива случаи да се благодари. И, разбира се,, като се започне от най-високите началства. Аз ще обърна нещата наопаки, за да ги поставя на мястото им.
Благодаря на СЛИВЕНСКИТЕ ГРАЖДАНИ за тяхната дългогодишна обич, за оная топлота, която ме е облъхвала откъм публиката на всяка моя среща с хората от този град, за винаги пълните салони. Чувствата ни наистина бяха взаимни.
Благодаря на самия град Сливен, в чийто най-стар квартал – „Клуцохор” – съм родена, за строгото възпитание в духа на почти изгубените, изконно български добродетели. Благодаря на сливенския Балкан, с неговите води, които течаха през двора на родната ми къща и ми внушаваха усещане за ЧИСТОТА; с неговия вятър „бора”, който ме е карал да се хващам за дърветата, отивайки сутрин на училище – той ми даваше усещането за СВОБОДА; и с неговата история и легенди за големи личности, изградили чувството ми за достойнство.
Благодаря на жената, която търпеливо и взискателно ме е учила да изписвам буквите – моята начална учителка Надежда Станчева. И на другата, учителката ми по литература в прогимназията София Султанова, която ми внуши, че въображението е дар, който трябва да се пази и развива, че езикът, на който говорим, е драгоценност.
И накрая, но всъщност на първо място в сърцето ми е мисълта, подобна на благодарствена молитва, отправена към моите мъртви родители. Майка ми, трето поколение учителка, извървя с достойнство своя дълъг житейски път. Съдбата й отреди много нещастия и скъпи загуби, може би за да изпита силата на духа й. Тя бе възрожденска българка, една от последните стари, истински сливненки. Без да е чела педагогическа литература, тя бе роден педагог, в духа на най-добрите ни традиции: сдържана любов към децата, справедлива строгост, възпитание в труд и и чувство за отговорност. Всеки ден прага й прекрачваха десетки хора, млади и стари, за добро и за зло, за утеха или за насърчение, за мъдър житейски съвет. Мария Пенчева никога не се съгласи да замени своя роден Сливен със столицата – дано не й тежи софийската земя над костите й …
Приемам тази висока за мен награда заедно с още един човек, който стои незримо зад рамото ми, чието име, Михаил, носи и моят внук: баща ми. Тази награда е реабилитация на неговото име, реабилитация на човешката почтеност и честен труд. Тези две понятия – почтеност и честен труд, вече изчезват от речника, че и от живота ни. Дано наградата, с която съм удостоена, е един начален признак, че ще настъпи някога времето, когато хората ще бъдат ценени не по класов или партиен признак, не заради парите или връзките им, а само според онова, което знаят и могат, което са направили, което носят в ума и сърцата си.
В моя скромен дом има твърде малко вещи, оцелели след загубата на къщите, в които съм живяла и израсла. Сред тях е едно желязно конче, което стоеше на огнището в старата ни клуцохорска къща. Годините му се губят в миналото, но по опушения му от стогодишни огньове метал няма нито едно петънце ръжда. За мен то е пазителят на домашното огнище, пазителят на всичко у мен, което съм получила от бащиния дом, от родния ми град и неговите хора. Това конче е потомък, а може би и праотец на оня жребец, с който препуска „юнакът балкански” от герба на Сливен. Моля се в сърцето си железният кон да прескочи с нас пропастта, към която летим, да ни изведе на отвъдния бряг, където да ни очаква надеждата, достойнството, честният труд, човешката почтеност.
Завършвайки, вече мога да благодаря и на тези, от които директно е зависело присъждането на тази награда. Амбициите и стремежите на моя живот никога не са били обърнати към постове и награди, но си признавам, че тазвечершният празник озари с радост иначе немного радостните ми дни.
Благодаря ви, благодаря!“
(Слово, произнесено от поетесата, при връчване на наградата)
С награда „Д-р Иван Селимински“
са удостоени фотограф – художниците
СВЕТЛОЗАРА КУРДОВА И
СТЕФАН СТЕФАНОВ.
Инж. ВАСИЛ ЙОВЧЕВ, директор на „Декотекс – Карпет” е носителят на награда „Добри Желязков” за 1996 г.