Дикенс – писателят, който пленява въображението на читателите

„В литературно отношение поставям следната граница: харесваш ли Дикенс или не? Ако не, съжалявам за теб и повече няма какво да говорим“. /Стенли Болдуин/

Чарлз Дикенс доминира английската литература през своята епоха. Няма друг писател, който или преди, или след него да е пленявал по сходен начин въображението на публиката с романи, в които настроението да прелива от необуздана възбуда към трогателност или от трагичното към комичното. Дикенс превръща разкриващите се пред очите му реалии в хипнотизиращо завладяваща и енциклопедична обществена панорама.

Творбите му на практика изграждат свой свят до такава степен, че дори клъвналите само оттук-оттам от творчеството му са наясно какво означава понятието „дикенсов“.

Майсторът разказвач създава класическия канон. В книгите му мракът се вплита със светлина, романтиката – с мелодрама, кошмарното – с нежното; втрисащо и фантасмагорично в един момент, в следващия повествованието му може да докара читателя до сълзи от смях. От затвора за длъжници в „Малката Дорит“ през сиропиталището и свърталището на крадци в „Оливър Туист“ до машинациите на правораздавателната система в „Студеният дом“ Дикенс изгражда онова усещане за Лондон като пулсиращ, жив организъм, което и до днес битува в съзнанието ни като определение за викторианския метрополис. Още с появата на първото му произведение – поредицата „Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ през 1836 г., преиздадена в сборник с първоначален тираж 400 бройки, който за нула време набъбва до 40 000 – Дикенс се налага като ненадминат от никого познавач на английския език.

С разпокъсаното си образование приключва на 15-годишна възраст поради прахосничеството на баща му, бивш флотски чиновник. Момчето, което от ранно детство си мечтае да стане актьор и е останало в спомените на съучениците си със своя „оживен първичен дух“, постъпва вместо това с огромно нежелание като чиновник в адвокатска кантора. Превърнал се впоследствие в журналист /много по-вълнуваща, макар и „досадно несигурна“ кариера/, през пролетта на 1833 г. Дикенс е поканен да се яви на прослушване в театър „Ковънт Гардън“, но го пропуска пореди болест. Намесил се е, изглежда, пръстът на съдбата, понеже още същото лято той прописва. Само година по-късно с псевдонима Боз Дикенс започва да печели в печата онази слава, която се е надявал да го споходи на сцената. Любовта му към театъра безпорно се отразява и върху творбите му. В по-късни времена той сам пригажда за театъра станали вече класически негови произведения от рода на „Коледна песен“. Но така и не кандидатства повторно за „Ковънт Гардън“.

Дикенс посвещава специално внимание на цветистите имена на героите си. И едва след като уточни кой как ще се казва, е в състояние да започне следващата си книга. Създава си списък с внезапно хрумнали му многообещаващи имена, към които добавя и безброй варианти. За една бройка Мартин Чъзълуит /Смотаняков/ е щял да остане Мартин Суизълуаг /Мошеников/. С напредването на възрастта творбите му стават все по-мрачни и по-сериозни, но дъхът на комедията не престава да се усеща. Склонен да изпада в истеричен смях в най-неподходящия момент, Дикенс не пропуска да види смешната страна във всичко.

Той проучва най-подробно обстоятелствата и мнозина от действащите му лица – например Фейгин от „Оливър Туист“ – са основани на истински хора. През 1849 г. журналистът и основател на списанието „Пънч“ Хенри Мейхю започва поредица от статии за „Морнинг Кроникъл“, които ще свършат като гигантски четиритомник, озаглавен „Трудът в Лондон и лондонските бедняци“, шокирал читателите от средната класа с изключително откровените описания на действителността в лондонските бордеи и повлиял силно на радикали, реформатори и писатели, включително и на Чарлз Дикенс.

Мейхю описва скритата мрачна страна на града – свят на престъпност, мръсотия и развала. В разговорите му с коминочистачи и цветарки, просяци и улични артисти, джебчии и проститутки, Мейхю пресъздава свят „за ужас и почуда“, както се е изразил писателят Уилям Текери. Упоменава „златарите“ – събирачи на кучешки изпражнения за нуждите на щавачите на кожи. Запознава читателите си и с „калтачетата“ – деца, които се прехранват, ровейки за монети, дърва или изпаднали от шлеповете буци въглища из бъкащата с холера, кал и плаващите по Темза изпражнения.

Мейхю оставя персонажите си да говорят със своя неподправен език и отразява впечатленията си с погледа на хуманист. Прави портрет на Джак, уличен метач в Уест Енд, „хубавец с големи, благи очи“; на приятеля му Гандър, който припечелва допълнително с акробатични „премятанки“. Описва стаята им в пансион, която не би могла да е по-чиста, и старицата, която полага възможно най-добри грижи за тях. Споделя историята на пияната проститутка Чайна Ема – „съсухрена и изпосталяла“ жена, проснала се в „дупка…по-скоро като животно в леговище, отколкото като човек в своя дом“.

Тъкмо такъв е и светът, обитаван от прототипа на Фейгин от „Оливър Туист“. Прословутият съдържател на заложна къща и търговец с крадени вещи, лондончанинът Айки Соломон, се прочува с абсурдното си бягство от затвора „Нюгейт“. Арестуват го през 1827 г. за кражба и укриване на крадени вещи, но файтонът, който наемат, за да го откара до тъмницата, се оказва собственост на тъста му. По пътя екипажът се отклонява ненадейно по „Петикоут Лейн“, където банда Соломонови другари надвиват над охраната и освобождават Айки.

Соломон забягва в Ню Йорк и властите решават вместо него да заточат в Тасмания жената и децата му. „Зарекъл се да изтърпи всичко, но да е заедно с любимата му жена и деца“, Соломон се качва на кораб и отива при тях. И тъй като нямат разрешително за задържането му, налага се тасманийските власти да чакат цяла година, преди да го арестуват и върнат обратно в Англия.

Процесът срещу Соломон в лондонския „Олд Бейли“ е една от сензациите на деня. За разлика от Фейгин обаче, Соломон не е осъден на смърт чрез обесване. Признат за виновен по две обвинения в кражба, той получава 14 години каторга и е експедиран начаса за Тасмания. Човекът, за когото разправят, че в един момент е притежавал 30 000 лири стерлинги, умира на шестдесет и няколко годишна възраст, откъснат от своето семейство и оставил в наследство едни нищо и никакви 70 лири.

Това, че човек е способен на бързо падение, Дикенс знае не само от чуждите описания на човешки съдби, но и от личен опит. Самият той е започнал да се труди на същата крехка възраст, на която Оливър Туист се изправя пред ужасяващата непрогледност на света.

Прекараното от Дикенс време във фабика за боя за обувки е кратко. Само след няколко месеца семейните финанси се оправят и той подновява училищните си занятия. У дома му повече не отварят и дума за този период. Самият той също го пази в дълбока тайна, макар споменът да му остава за цял живот. Оттам и вечното му желание, както сам признава, „да представя бедните в по-благоприятна светлина, отколкото богатите“. А трайният му страх да не го сполети отново бедността го кара да работи още по-усилено.

Дикенсманията обзема и бедни, и богати. Градските бедняци се струпват пред заемната библиотека някой да им прочете на глас последния епизод. Дикенс кара хората ту да се смеят, ту да плачат. Героите му са за тях не по-малко живи от самия живот. На нюйоркското пристанище тълпи обграждат пристигащите пътници, за да узнаят по-нататъшната съдба на Малката Нел от „Старият антикварен магазин“. Вестта за смъртта ѝ поражда масова истерия; разправят, че от яд ирланският националист Даниел О`Конъл запокитил книжката през прозореца на влака.

„Вярвам дълбоко в бедните хора – пише Дикенс до свой приятел през 1844 г. – И се надявам, докато съм жив, непрекъснато да настоявам да им се осигури всичкото щастие и мъдрост, което обстоятелствата… позволяват“. Но с фантастичните си преувеличения радикалният човеколюбец описва и безрадостния свят, който толкова много хора обитават. Част от читателите го възприемат като илюстрация на собствения им живот; други осъзнават колко тежка би могла да е човешката съдба. Един американски критик признава Дикенсовите творби за по-ефикасна реформаторска сила в сравнение с всичко, което биха могли да донесат „откритите атаки на радикали и чартисти“.

Дикенс е прочут със своето остроумие и невероятен имитаторски талант. Изгражда си и успешна паралелна кариера като публичен четец на своите творби. Предприема гигантски обиколки из големите градове на Англия и Америка, където билетите за всичките му прояви са изкупени до един. Превръща многобройните си потомци в любителска театрална трупа и обикновено изпълнява главната роля в представленията им. В хода на цялата тази дейност се запознава и влюбва в младата актриса Елен Търнън, която остава любовта на живота му до последния му дъх.

Иначе е известен и с отделни ексцентрични прояви. Вманиачен е на тема отражения и боядисаната му в ярки цветове стая е изпълнена с огледала. Още в детството баща му е посочил къща, която според него била признак, че стопанинът ѝ е преуспял човек. И през 1856 г. възрастният вече Дикенс купува сградата – „Гадсхил Плейс“ в град Хаям, графство Кент. Като баща е взискателен, а безцеремонността, с която отблъсква жена си Катрин след двадесетгодишен брак, е безспорна проява на жестокост.

За негов шедьовър се смята „Повест за два града“. На фона на Френската революция, в края на произведението бившият разбойник Сидни Картън жертва живота си, за да бъде спасен живота на по-добър човек, и на прощаване заявява: „Това е най-хубавото нещо, което съм извършил. Това е най-блаженият покой, който някога съм намирал“.

Из книгата „Титаните на историята“ от Саймън Монтефиоре

Снимка: archives.bnr.bg