ДЖЕК ЛОНДОН – ИСТОРИЯТА НА ЕДИН УДИВИТЕЛЕН ЖИВОТ, ГРАНИЧЕЩ С НЕВЪЗМОЖНОТО

„Житейската история на Джек Лондон е велика и неповторима. Това е историята на един железен човек, пребродил американската пустиня от Сан Диего до Бъфало и от Маймам до Бароу…

В тази история (или по-точно – одисея ) има много красота и жестокост: тя започва с опит за самоубийство, минава през победите на една Херкулесова воля и завършва със… самоубийство. В нея има всичко необходимо за създаването на един приключенски роман. ”

(Стефан Продев)

Великият американски писател Джек Лондон се ражда  на 12 януари 1876 г. в Сан Франциско. Майка му – Флора Уелман, е образована и начетена жена с изискани маниери, която взема уроци по музика, говори добър английски и се увлича от спиритизъм. Непостоянна в чувствата, често хаотична в поведението си, тя рано и завинаги напуска богатото си семейство. Среща бащата на Джек – ирландецът Уилям Чейни, издател, адвокат и астроном, и се влюбва. Той обаче я изоставя твърде скоро, малко преди раждането на тяхното дете. Момчето  наследява „неговото красиво ирландско лице, неговите светли коси, високо чело, дълбоки мистични очи, чувствена уста, силно развита челюст и късо, силно тяло.”

Не след дълго животът свързва Флора с Джон Лондон, който дава своето име на доведения си син. С тази фамилия Джек ще се прочуе като един от най-обичаните и четени автори не само в американската, но и в световната литература.

За да припечели някоя дребна паричка, едва 10-годишен Джек започва да разнася вестници из Сан Франциско. На 14 е вече работник в консервена фабрика, където се труди по 12-16 часа дневно. Младежът е на ръба на отчаянието от своя безрадостен живот и трескаво търси изход. Освен към книгите е привързан силно и към морето, затова с пари, взети назаем от дойката му, си купува на старо малко корабче. Започва нелегално да лови стриди и много скоро си спечелва име на един от най-коравите пирати на стриди в залива на Оукланд. Потапя се с наслада в дивия, суров, но  свободен живот на моряците. Често е свидетел на свирепи побоища и кражби, пиянство, а дори и убийства. Сам започва да пие и то прекомерно. От пагубната за момчето среда го измъква държавен чиновник, предлагайки му да изостави всичко това  и  стане полицай от риболовната патрулна служба.

Джек приема работата и я върши съвестно почти година. Но мечтата му е да види света, да зърне с очите си пъстрите шумни пристанища от любимите романи… и се качва като юнга на кораб за ловене на тюлени. Справя се отлично с тежката  груба работа. Когато се връща, намира семейството си затънало в дългове. Налага му се отново да търси работа, този път  на сушата. Годината е 1893, а страната е в тежка финансова криза. Единствената работа, която открива, е в ютена фабрика – смазващ труд срещу мизерно заплащане. Изтощен до краен предел, изоставя всичко и се впуска в скиталческия живот.  Пътува с влакове, преследват го, гладува, проси, излага се на мраз и жега, дори го арестуват за скитничество. Всичките си преживелици записва грижливо в бележник, който се превръща в пътен дневник. От тези записки ще се роди по-късно (1907 г.) сборникът с разкази „Пътят”.

Джек Лондон мечтае да се образова. На 19 години постъпва в първия клас на Окландската гимназия. Той е най-честият посетител в градската библиотека. Идва в читалнята всеки ден и поглъща жадно книга след книга.  За да се издържа , се заема с косене на ливади, подкастряне на плетове, миене на прозорци или каквато и да е работа. Рядко успява да спечели цял долар за един ден.

В гимназията  Джек открива ученическото литературно списание „Щитът” и започва да публикува в него статии и разкази.  Страстта му е  да разказва истории. А мечтата му – с тях да изкарва прехраната си. Затваря се в стаята си и нощем, вместо да спи – пише. Съчинява обемисти есета, научни и социологически студии, разкази, хумористични стихове… Толкова е погълнат от писането, че често дори забравя да яде. Единствената му мечта е да стане писател.

По същото време прегръща и социалистическата идея. „Щитът”  публикува неговата социалистическа статия „Оптимизъм, песимизъм и патриотизъм”, в която четем: „Американци, патриоти и оптимисти, събудете се! Грабнете юздите от ръцете на поквареното правителство и просветете масите!”

Наближава краят на 19. век.  Светът е обзет от „златната треска”. Стотици хиляди се втурват към Клондайк в битката за злато. Джек е в първите редици на златотърсачите в ледена Аляска. Суровите условия му докарват болести, страдания, скорбут и продължително лечение в болница. Завръща се у дома отново без пукната пара в джоба, но с ясното съзнание, че думите са неговото злато. С искреност и талант създава забележителните романи: „Синът на вълка”, „Дивото зове”, „Белият зъб”, както и разказите „Златният каньон”, „Законът на живота”, „Да накладеш огън” и др. – всички те изцяло повлияни от преживелиците му в ледената земя.

„Джек е едва на 22 години, когато започва сериозно да пише. Той е само на 23 – когато литературна Америка говори с уважение за него. През януари 1899 г. излиза първият му разказ. През юли – той е вече професионален писател. Пет литературни списания се гордеят с неговия подпис. ”

Първият му роман – “Синът на вълка”, е публикуван през 1900 година. Следват „Дивото зове“ (1903),   „Морският вълк“ (1904), „Белия зъб“ (1906), „Мартин Идън“ (1909), „Сияйна зора” (1910), „Белю Пушилката“ (1912),  „Лунната долина“ (1913), и др.

За 18 години създава над 50 книги и около 200 разказа и се превръща в най-обичания, популярен и високоплатен разказвач на своето време.

Умира на 22 ноември 1916 г. И до днес причината за смъртта му остава спорна.  В смъртния акт е записано, че е починал от уремия (обща интоксикация при остра бъбречна недостатъчност). Според слухове сред негови съвременници обаче, той се е самоубил. Една от версиите е, че писателят е починал от свръхдоза морфин, който през последните си години взима срещу силни болки. Малко преди да си отиде от този свят Джек Лондон заявява:

„Аз излязох много повече щастлив от стотиците милиони хора от моето поколение. Страдах повече, но живях повече, видях повече и почувствах повече от един обикновен човек. Да, наистина, трудът ми не е отишъл напразно.”

Мария Маринова