Гюстав Доре – гениален художник, илюстратор и гравьор

„Често описват Доре, елзасец по рождение и гражданин на Париж, като представител на френската школа, но ако има художник, който да не принадлежи към нито една школа, това е именно той.

Прекарва ранните си години в Страсбург, в сянката на катедралата. Баща му е строителен инженер – методичен, пресметлив, проспериращ. Доре е вторият от общо трима синове: силни, будни и интелигентни момчета.

Бащата често взима малкия Гюстав със себе си по време на своите пътувания по Рейн и момчето научава всяка дива скала и исполинска крепост, всеки завой на реката, където някога са чакали в засада силни мъже, въоръжени с копия, лъкове и стрели. Във въображението си Гюстав отново населил руините с хора и напълнил странните гори с чудати и призрачни форми. Рейн има богата история, достигнала до нас като песни и легенди, и именно фолклорът на голямата река става част от бляновете и сънищата на любопитното момче. 

Доре не спира да слуша въображението си и да рисува света. Силно притеснен, баща му прави всякакви опити да го накара да спре да драска с молива и да насочи вниманието си към математиката и други полезни неща, но успехът му е само частичен.

На петнайсет Гюстав отива с баща си и по-големия си брат в Париж. Мястото го очарова и пленява. Париж е като приказна страна, рай. Гюстав съобщава на баща си и брат си, че няма да се върне в Елзас, нито пък ще отиде да учи в Политехниката.

Минавайки покрай офиса на Журнал пур рир, бащата и синът, захласнати по всички витрини, виждат плакат за новото илюстровано издание на Подвизите на Херкулес. Някои от илюстрациите са изложени на витрината, за да изкушават купувачите. Гюстав поглежда към рисунките с критичен поглед и лицето му пламва в алено, но остава безмълвен.

Книгата му е добре позната; да, всяка приказка в нея, с всичките й възможни вариации, за него отдавна е част от истинската история.

В мига, в който остава сам, той хваща молив и хартия и започва да твори картини, илюстриращи Подвизите на Херкулес. За два часа успява да нарисува половин дузина илюстрации и бързо ги отнася до мосю Филипон, редакторът на Журнал пур рир. Нахлува в кабинета на великия издател, слага рисунките си на бюрото му и извиква: Вижте ги, сър!

Филипон поглежда към рисунките, а след това и към момчето. После очите му се връщат към нарисуваното.  Отказва да го пусне и праща човек, който да доведе баща му. Съставят и подписват договор, който предвижда младежът да остане при Филипон за три години при годишна заплата от пет хиляди франка и при условието да посещава лицея Карл Велики всеки ден за по четири часа.

Публикуват неговия Херкулес веднага и книгата става неоспорим хит. Париж иска още и още, и Филипон е готов да задоволи това желание. Младият художник започва да илюстрира поредица след поредица с лекота и увереност, като в същото време придава на всяка своя картина някаква дива, странна и ужасна комичност. Творбите му не приличат на нищо, виждано до този момент в Париж.

Бащата на Доре умира, преди да е минала и година от престоя на художника в Париж. Малко след това мадам Доре напуска дома им в Страсбург и последва сина си в столицата. И понеже неуморимият молив на Гюстав му носи по-големи печалби от тези на баща му, животът на майката и тримата й синове става по-лек.

Доре създава илюстрациите по издания на Рабле и Балзак. После започва работа и по огромния си проект да илюстрира Кримската война в петстотин батални сцени. И така той не спира да твори и твори – като парна машина. Илюстрира Бурята на Шекспир, както само Доре може; след това и Колридж, Мур, Худ, Милтън, Данте, Юго, Готие. Започва да планира и как да илюстрира Библията.

Годините минават. Братята му си намират работа в армията, а Доре и майка му заживяват заедно в охолство. Двамата са свързани от силна обич, сякаш са любовници. Стават другари във всичко – Доре споделя с майка си своите надежди, планове и амбиции от игла до конец. Любовта, която би могъл да даде на някоя друга жена, той запазва за нея и за щастие, тя се оказва достатъчно мъдра, за да го разбере.

Всеки път, когато свърши особено добра работа, опиянен от радост, се втурва към дома, целува майка си по двете бузи, вдига я в силните си ръце и я понася из стаите. Понякога пък скача от стол на стол, около пианото или през масата. И тази дива радост става негов спътник за много години напред.

Вечерите свири на цигулка и пее цели сцени от някоя опера, докато майка му прелиства нотите.

Гравюрите за Ад на Данте се появяват, когато Доре е на 22 години. За тази работа той е удостоен с Кръста на Почетния легион. По това време е в разцвета на творческите си сили. Най-добрите  творби на Гюстав Доре са отражение на мислите, чувствата и преживяванията от детството му и до една са оживени от енергията на неговите мечти.

На заден фон на всяка силна картина на Доре виждаме дълбока гора, планински проход или пък тъмно дере. Дивите и романтични проходи на Вогезите, техните сурови скали, осеяни с тъмните лабиринти на природата, горят ярко в съзнанието му, сякаш само ден дели мъжа Доре от момчето, което хваща ръката на баща си и затаява дъх, за да чуе песента на горските нимфи.

Доре прави първата си изложба в Парижкия салон, едва на 18 години. Конкурентите му започват да се шегуват и да му се подиграват и тъй като не могат да създадат картини, които да се съревновават с неговите, те започват да пишат срещу него в списанията. Името му става обект на присмех.

Единствените купувачи на негови картини са от Англия и Америка. Галерия Доре в Лондон се оказва огромен успех. Никой американец в Лондон не пропуска да я види, както не пропуска да посети и музея на мадам Тюсо.

През 1873 г. Доре посещава Англия, където го посрещат като истински герой. Принцът на Уелс и останалите аристократи му оказват всяка възможна почест. Представят го на кралицата и Виктория му благодари за творчеството му, и го моли да й надпише копие от Библията на Доре. Заповядва няколко негови картини да бъдат закупени и окачени в замъка Уиндзор.

Разбира се, цял Париж узнава за успеха на Доре в Англия, но реагира с присмех. За Париж онова, което Англия и Америка обожават, няма как да не е ужасно.

Доре вече е богаташ, но неговият Париж отказва да му окаже честта, която той вярва, че му се полага. И губи надежда.

Когато майка му умира през 1881 г., той започва да губи собствената си връзка с живота. Не успява да намери за какво да живее и не след дълго я последва. Умира през 1883 г., едва петдесетгодишен.“

Из „Кратко пътешествие до дома на Гюстав Доре“ от Елбърт Хъбард, 1916 г.