„Сценичният темперамент, който често не може да бъде проявен от инак темпераментни

в живота артисти, е най-мощното средство за въздействие върху публиката.

Този темперамент заразява партньорите на сцената и като широка, всеобхващаща вълна

се излива от сцената през рампата в зрителната зала до нейните най-затънтени ъгли.

Един подобен темперамент, единствен в нашия театър, притежава Кръстьо Сарафов,

който в живота прави доста тихо, даже разсеяно впечатление.“

(Андрей Протич)

 

 

Родителите Петър и Сирма Сарафови с част от децата си

Действие ПЪРВО

 6 април 1876 година. В село Либяхово (днес  Илинден, Гоцеделчевско) на даскал Петър и жена му Сирма се ражда син Кръстьо. Поредното от десетте им деца чудесно се вписва в пъстрата компания, която ще даде на България значими и интерени личности: двама лекари (Ангел и Злата, учили медицина във Виена и Женева); двама от първите строителни инженери – руските възпитаници Петко и Никола; талантливата художничка Кипра, завършила приложни изкуства във Виена; харизматичният революционер Борис Сарафов и великият български артист Кръстьо Сарафов. Това е съвсем обяснимо. Те идват от две известни със своето родолюбие, осъзнатост и борбеност фамилии.

Кръстьо Карпузов,                      архимандрит Харитон

Бащата, потомък  на стар македонски род, е будител и борец за църковна самостоятелност. Открива училища из целия Неврокопски край, та чак до Серес. Там възобновява българската прогимназия, става неин директор, определен е за инспектор на българските училища в Източна Македония. Като просветител и патриот, неведнъж е преследван от гърци и турци. Накрая е осъден и изпратен на заточение в Анадола заедно с бащата на съпругата си – архимандрит Харитон, също борец за църковна независимост. Неговото светско име Кръстьо носи великият актьор. Двамата успяват да избягат след две години. През Одеса и Цариград се завръщат в България и цялото семейство заживява в София. Отлично знаещ турски, гръцки, донякъде и арабски, Петър Сарафов веднага намира работа в Министерство на външните работи като преводач на документи. Успоредно с това проучва източноправославната църковна музика и съставя ръководство за изучаването й. Дълги години то е единствената настолна книга по песнопение във всички църкви на България и Македония. В нея той доказва, че Йоан Кукузел е българин от Драч, живял по време на византийското робство  (XII или XIII век).

 

Действие ВТОРО

От дете обикаля с родителите си различни градове, сменя училища – Серес, Одрин, София. И навсякъде вълненията му са свързани с театъра. Завладян е напълно от него още с първите представления, които гледа. И след това винаги е на първия ред в салона със сияещи очи, дори и на репетиции. Столичният театър „Зора“ се превръща в негов дом – там живее повече, отколкото при семейството си. 

„Упорито дете е бил малкият Кръстьо Сарафов. Неговата воля е трябвало без друго да се изпълни също тъй, както и волята на дядо му … Но каква разлика между него и дяда му архимандрита! Кръстьо – любимецът на  дяда Харитона – замисля да стане актьор … какво презряно, позорно, нечестиво занятие! И по цял ден скита по улиците да гони „тия голтаци“ актьорите, по цели нощи виси пред вратите на някакво си „театро“ Зора, забравил и захвърлил всичко … И колко заплашвания, колко мъмрения, колко бой му е докарвала тази негова ранна любов към театъра.“

 (Адриана Будевска)

 

Кр. Сарафов и Б. Пожаров, 1921 г.

Директор-режисьор на трупата е стройният и красив Борис Пожаров. С магнетичните си сини очи, „буен темперамент и очарователен глас“, той става „идеалът на Кръстьо Сарафов. Жив образ на неговите блянове, на всичко хубаво, което е можело да се роди в душата му.“ 

  Оказва се не само негов кумир, но и откривател. Впечатлен от даровитото момче, го разпределя в пиесата „Стефан Караджа“  (ролята на Спиро Македонски) на мястото на отсъстващ артист. И това е неговата първа голяма роля. Само на 15 години е и вече играе „с истинските артисти, а не само зад хамбара с другарите си.“ Опиянен от събитието, той се прибира у дома чак на сутринта. И плаща „много скъпо за своята най-голяма радост, за своите най-светли мечти.“ На вратата го посреща дядо Харитон, „взел „благословената“ си патерица, която била доста внушителна, почва да благославя дето завари „непрокопсания“ си внук. Полумъртав, Кръстьо бил захвърлен в мъртвия кладенец, да гние там „кучешкият син“ – въпреки ужаса и сълзите на майка му, която не смеела да се доближи.“ Но в тъмното, скришом, тя все пак го спасява и изпраща с няколко гроша където му видят очите. И къде, къде … пак при Пожаров, “който го взима под свое покровителство… храни и пои, и – най-главното  – дава му роли, една от друга по-хубави и по-големи. Кръстьо става актьор. И три години наред играе в театър „Зора“. Но и те не са спокойни за него. Дълго ще помни как по-големият брат Борис Сарафов го прибира от театъра и „подкарва към дома, налагайки го по целия път с канията на сабята си“.

„Моята ранна любов и силно влечение към сцената изкупих с много големи жертви. Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър. Строгият ми баща в никой случай не се съгласяваше да стана „карагьозчия”, т. е. артист. Той се срамуваше и презираше това „позорно” занятие. Въпреки всички пречки, страдания и горчиви изпитания, на които бях подложен от свои близки, аз успях да стана артист благодарение на твърдата си воля и дарование“.

Точно, когато получава отговорната роля на баба Тодорка в побългарената „Женитба“ на Гогол, семейният съвет отново се намесва. И решава момчето да замине за Одрин (там няма театър) и да постъпи в Българската мъжка гимназия, за да учи спокойно далеч от изкушението. Разбира се, и това не помага много. Пристигайки в училището, заварва разгорещена подготовка за поставяне на пиесата „Геновева“. И веднага получава главната роля. Разминава се с нея заради строго предупреждение от къщи и остава само с една декламация – откъс от „Шильонския затворник“ на Байрон.

Действие ТРЕТО

 19-годишен, получава огромен шанс и блестящо се възползва от него. Между обявените от Министерство на просветата стипендии, има и „по драматическо изкуство“ в чужбина. Бащата разрешава да кандидатства с надеждата, че ще се провали и веднъж завинаги ще решат проблема с това увлечение.

„Едва ли тогава е имало по-щастлив човек от мене. Започнах трескаво да се готвя за конкурсния изпит. Репетирах при дядо К. Сапунов, който за мене бе най-големият авторитет. Изучавах ролите си в Борисовата градина, стигах дори до Драгалевци, за да не бъда смущаван от никого.“

Младият Сарафов се явява, представя се отлично и спечелва между 60 сериозни кандидати обучението в Париж. В есента на 1895 г. заминава, но не за френската столица, а за Петербург (по настояване на родителите), където двама от братята му вече са студенти и ще контролират „вятърничавия карагьозчия“.

Фигаро в „Севилският бръснар“

 

С помощта на граф Игнатиев постъпва в Императорската драматична школа, завършва с отличен успех и звание „некласен художник“ (свободен артист). Предлагат му да остане в Императорския театър, ако приеме руско поданство. Не приема и се завръща в България през 1899 г. Назначен е в трупата на „Сълза и смях“. Дебютът му (Хлестаков в „Ревизор“) е почти провал и го поставя на ръба на изгонване от трупата. Спасен е от режисьора Мандрович. Той му поверява през следващите години отговорни роли в „Мнимият болен“, „Севилският бръснар“, „Сватбата на Фигаро“, „Лудетина“ и др. Кръстьо Сарафов успява да покаже таланта си и е блестящ в редица роли на сцената на „Славянска беседа“:  Вуйчо Ваньо от едноименната пиеса на Чехов, Никита в „Силата на мрака“ от Толстой, Родриго (Отело) и много други.

Донка Гюзелева и Кръстьо Сарафов като младоженци

Заминаването за Петербург съвпада и с друго важно събитие в неговия живот. Точно тогава среща ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ. Среща я на Софийската гара. Той е на 21 години и заедно с другите стипендианти (Адриана Будевска, Гено Киров, Вера Игнатиева) трепетно очаква досега с великата руска театрална школа. Тя е Донка Гюзелева и е само на 17 години, също устремена да учи. Дъщеря е на руски възпитаник, опълченец и по-късно зам.-министър на народното просвещение. Двамата тръгват от България, едва запознали се, а пристигат в Русия лудо влюбени. Така е и през годините на следване – те са неразделни и щастливи. Още там решават да се оженят веднага щом се завърнат в родината. Но нейният баща не е във възторг и минава време от думите „Цигулар къща не храни“ до заветното му съгласие. То идва след тайни срещи на влюбените и двумесечна раздяла – Донка е изпратена при сестра си във Виена да „се лекува от неразумната любов“. Нейният безутешен призрачен вид стряска родителите и ги кара да склонят. А може би и уважаваното родословие на бъдещия зет оказва решаващо влияние.

Кр. Сарафов със синовете си

 

 

И така, те се венчават, заедно пътуват по турнета, заедно отглеждат тримата си синове – Кръстьо, Борис и Петър. У нея, обаче, се появява силно желание да стъпи на сцена, мечтае да излезе от сянката на съпруга си и да изиграе големи роли. Театралната й амбиция става главна причина за разрива в отношенията им. Въпреки, че двамата са сред основателите на „Свободен театър“, където получава своите роли, тя не успява да се наложи като актриса. Напрежението между тях расте и след 22 години брак се стига до развод. Всеки поема по своя път.

 

Действие ЧЕТВЪРТО

С Хр. Ганчев в „Женитба“

През 1904 г. Кръстьо Сарафов напуска трупата на „Сълза и смях“ със свои колеги (Атанас Кирчев, Елена Снежина, Христо Ганчев, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров и др.) и заедно основават „Свободен театър“, на който той дава името. Тук създава незабравимите роли на Йоханес („Самотни хора“ от Хауптман), княз Мишкин („Идиот“ на Достоевски), Баронът („На дъното“ на Горки), Арман Дювал („Дамата с камелиите“ на Дюма), Кочкарьов („Женитба“ от Гогол). Силата на неговия талант покорява зрителите и го утвърждава сред младите български театрални дарования.

От 1906 г. Сарафов е в трупата на Народния театър, който е „призван да има голямо значение в развоя на цялото драматическо изкуство в България, като събере всички драматически сили на страната и стане огнище на българското драматическо изкуство“.

Това е период на „узряването и пълното проявление на всичките негови артистчни мощности“.  Сам определя това време така :

Почна се такава напрегната работа, даваха се толкова различни театра – нашата публика тогава не бе голяма, щото една пиеса да може да издържи много представления. Трагиците трябваше да стават и драматици, драматиците – и комици, комиците – всякакви салати и какво ли още не!

Започва неговата бляскава кариера на сцената на Народния театър. Под режисурата на Йозеф Шмаха и Ивановски изгражда силни и ярки образи в Шекспировите „Крал Лир“, „Венецианският търговец“, „Укротяване на опърничавата“, в „Мизантроп“ на Молиер, „Доходно място“ от Островски, в пиеси на Хауптман,  Ибсен, Толстой.  И в много български – на Васил Друмев, Иван Вазов, П. Ю. Тодоров, Яворов. Когато започва Балканската война, напуска сцената и заминава за фронта. Участва в сраженията при Люлебургас и Чаталджа. Ранен е и се завръща към живота в театъра. Трудните дни, обаче, не отминават. Задава се Първата световна война и трупата остава без режисьор. До този момент пиесите се поставят само от чужденци. Но във военна ситуация е трудно да се намери кандидат.  И през 1915 г. за режисьор е назначен Кръстьо Сарафов, който вече има малък опит, а и защото „човек с такова самообладание, с такъв прозир за своето достойнство и за висотата на своето положение – такъв човек има качества да поучи и да води другите … Той говори малко, но е оригинален в мисълта и решителен в действията си, скромен и дълбок в самооценката за самия себе си.“ Така го определя директора на Народния театър тогава Д. Страшимиров.

В следващите години големият артист едновременно поставя успешно пиеси и се превъплъщава гениално в редица роли.  Според колегите му,  той се подготвя за всяко представление, сякаш е премиера. „Дълго живее с ролите си и мъчно се разделя с тях.“ Има щастието да работи с цяла плеяда големи български артисти, повечето негови връстници и състуденти:

Ние се върнахме от Русия цял взвод, но стегнат взвод, под команда! Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство… Ама как работихме! Всички работихме като побеснели. Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си…

След края на войната основава Театър „Ренесанс”. Директор е на Бургаския театър между 1932 и 1934 г. Поставя и играе в театрите на Русе, Варна, Пловдив. Но остава винаги силно свързан с Народния театър. Затова тежко преживява уволнението си след едно турне в САЩ през 1937 г. Причината е политическа – открито говори там за свободата на скъпата му Македония. Това се оказва неудобно и пречи за настъпилото сближаване между България и Сърбия. Разделен от любимата сцена, големият актьор изпада в тежка депресия, от която излиза след намесата на цар Борис III. 

ПОСЛЕДНО ДЕЙСТВИЕ

 

На 27 август 1952 г. България се сбогува с „гордостта на нашата сцена“, както го нарича Вазов,

с легендата и един от корифеите на българския театър.

 

 Винаги далеч от политически пристрастия, Кръстьо Сарафов е обичан и уважаван при всяка власт. Както в царско време, така и след 9-ти септември 1944 г. Защото той „не е просто актьор, той е художник на сцената.“ За повече от половин век създава над 200 роли. Много от тях остават ненадминат връх в българския театър. Гастролира в Париж, Виена, Москва.  Сценичните му превъплъщения го поставят до най-големите европейски артисти на всички времена. Неговото име носи Театралното училище в София от създаването си през 1951 г. до днес, когато вече се нарича Национална академия за театрално и филмово изкуство.

 

Августина Савова, 2021