„Геният няма възраст и народност“ – Пейо Яворов

„Поезията на Яворов е един облак, пълен с електричество: у него все нещо бучи и тътне и не знаеш дали с гръм ще те блъсне, или ще те облее с тих напоителен дъжд.”

(Георги Джагаров)

Третото от осемте деца  на Тотю Крачолов и Гана Хадживълкова – Пейо, се ражда в Чирпан в първия час на Новата 1878 година, три дни преди освобождението на града от турско. Идва на бял свят дребничък и хилав, а родителите се тревожат дали ще оцелее. 

Бащата – „Черното Тоти”, както го наричат чирпанци,  е „възвисок, мургав, почти черно-жълт, с очи малко издути и с дебели устни”. Легендата  му приписва бедуинска кръв и богато наследство, придобито по тайнствен начин. Полуграмотният мъж работи  като касапин и бакалин, лозар и търговец. Неговата воля е закон в дома.

Майката на поета носи състрадателна и блага душа. Пълен антипод на съпруга си, тя е снажна жена с много бяла кожа, руси коси и сини очи. Макар неграмотна, е надарена природно с любознателен ум и вродена интелигентност. Пее хубаво, разказва увлекателно, обича всеотдайно. За нея една от дъщерите й – Екатерина Найденова – казва: „Майка ми често пъти биваше съдия, помирител и съветник на тези, които идваха. Обичана и почитана, тя беше с широка ръка за бедните. Имаше бедни семейства от съседите ни, изцяло издържани от нея.”

Топла и силна е връзката между майката и сина.

„… ясно съзнавам – пише по-късно поетът до Мина Тодорова, – че всичко добро и ценно, което съществува в натурата ми, е наследено от нея…”

Затвореното и свръхчувствително дете страни от връстниците  и предпочита компанията на мама и сестрите си. Обожава да се сгуши в майчиния скут и да слуша разказите й  за хайдути и бунтовници.  Седемгодишен е, когато Захарий Стоянов идва в Чирпан във връзка с подготовката на Съединението и отсяда в дома на Тотю Крачолов, участник в политическите борби.  Детето ще запази спомен от това гостуване. През същата 1885 г. ще обикаля улиците на града, хванато за ръката на войводата Панайот Хитов.
„Под игото” на Вазов и Захарий Стояновите „Записки по българските въстания” ще оставят неизличима следа в съзнанието на момчето. Всичко това ще посее в душата му мечтата за  свобода на поробените, бляна по хайдушката романтика.

В училище  Пейо е тих,  смирен и прилежен. Точно там – в чирпанската прогимназия, се ражда и увлечението му  по театъра. Самодейната трупа в града е съставена главно от учители и момчето гледа „Иванко”, „Разбойници”, „Многострадална Геновева”… Закопнява сам да устрои театрално представление. Пиесата е за Стефан Караджа. „Яворов е не само участник и режисьор в спектакъла, той рисува декори, кове рамки, опъва завеса и върши всичко, което е потребно…”

Пътят на младежа го отвежда в Пловдивската мъжка гимназия, където по това време (1891-1893) цари неспокойна, бунтовна атмосфера: образуват се тайни ученически кръжоци, четат се руски революционни брошури, говори се за въстание  срещу тиранията над Македония. Яворов не остава встрани от тези вълнения.  Увлича се от социалистическите идеи. Тук избликва и поетичния му талант.  

„Четях и пишех ревностно. По всеки повод пишех, на ден по три-четири стихотворения…”

Докато идва „трагичната развръзка” – Пейо е заставен от баща си да напусне гимназията и да „поеме кръста на дребното чиновничество”. Не помагат нито молбите, нито сълзите на майката. Всички са длъжни да се подчинят безпрекословно на бащината воля.  Нещастно, момчето започва работа в Чирпанската

телеграфо-пощенска станция.

Следват Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало   – градовете, вдъхновили поета за неговите ненадминати „Градушка”, „Арменци”, „Калиопа”… 

Лирическата поема „Калиопа” е публикувана на  челно място в първата книжка на сп. Мисъл от 1900 г. (X). На литературната сцена, с настъпване на новия век, се появява името на един нов голям творец, който ще води поезията ни през цялото столетие. Самият Пенчо Славейков споделя пред Т. Г. Влайков и д-р Кръстев:

„… бива си го тоя Крачол. Има у него божествена дарба. Заслужава името, което му турнахме…” 

Именно Славейков става негов литературен кръстник, давайки му псевдонима  Яворов, с който младият поет е въведен в кръга „Мисъл”.

Но по-важна от всяка поезия, от всеки успех и всяка слава за Яворов си остава свободата на поробена  Македония. И той тръгва след своя идеал да „търси криле там,  гдето тъй лесно може да се изгуби глава”. Когато Илинденско-Преображенското въстание е удавено в кръв, а другарят му Гоце Делчев – убит, Яворов е съкрушен.

 „Той беше убит духом и покрусен и от грозната действителност там, и от смъртта на Делчев.  Беше мрачен, още по-малко говореше и се движеше като лунатик” – разказва  В. Нейчев.

На Гоце Делчев поетът вече е посветил своите „Хайдушки песни”, публикувани в началото на 1903 г. в сп. „Мисъл”. Обезсмъртява войводата с биографията, която пише за него, както и в своите спомени от четничеството в Македония под надслов „Хайдушки копнения”.  

Яворов отдава на Македония 13 години от живота си и й остава верен до последен дъх. В прощалното му писмо до Т. Александров четем:

 „Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!”

В края на 1903 г., със съдействието на министъра Иван Шишманов, Яворов е назначен за учител в софийско училище, а в Народната библиотека работи „по съставяне на картонен каталог”. Няколко месеца по-късно вече е щатен библиотекар там. Когато Пенчо Славейков оглавява Народния театър, Яворов става драматург на театъра.

Три специални жени, пресекли пътя на поета, бележат и живота, и творчеството му. Вдъхновяваща е любовта му към всяка от тях. 

Със 17-годишната Дора Габе се запознава в София и е силно привлечен от хубостта и интелекта й.

Открива й чувствата си, пише й сърдечни писма и посреща с трепет нейните. Но начеващата поетеса среща Боян Пенев, влюбва се и става негова съпруга. В последното стихотворение, което Яворов й посвещава, звучи печалната музика на душата му:

От други свят съм аз – не си виновна ти…

В живота му се появява Мина – сестра на П. Ю. Тодоров.

С нея се среща в дома им на 25.03.1906 г.

Още същия ден пише своето „Благовещение”:

Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете…

„Тогава тя нямаше още шестнайсет години – спомня си Яворов по-късно в Парижкия си дневник.

То беше денът Благовещение.

Блага вест я нарекох аз в своя живот.

 И тя радваше очите ми подобна на една бяла лилия, сред поле през май покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица…

Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми …”.

На Мина Тодорова поетът посвещава едни от най-красивите стихове в българската любовна лирика: „Две хубави очи”, „Ще бъдеш в бяло”,  „Вълшебница”, „Обичам те”…

 Но и  тази любов е обречена – семейството на момичето е против връзката им, а и Мина се разболява тежко. Умира от туберкулоза във Франция, едва 20-годишна. Яворов е потопен в дълбока скръб. Поетичната му муза го напуска. Своята мъка по рано угасналия живот на любимата той изплаква във „Философско-поетически дневник” – промисъл за житието на човека.  По същото време създава драмата „В полите на Витоша”.

Фатална обаче се оказва бурната му любов с Лора Каравелова – младата, красива и високообразована дъщеря на политика Петко Каравелов. Тази любов е изпепеляваща. Дръзката и смела млада жена следва сърцето си и се бори за своето щастие. И роднините й, и обществеността са против тази връзка.  Лора се опълчва срещу всички, а поетът й посвещава пламенни слова:

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Любовта на Лора е обсебваща. Тази жена иска Яворов само за себе си, капризничи и го ревнува,  настоява и заплашва. И все й се струва, че той я обича недостатъчно. Едва  година след брака им идва разочарованието. Нарушено е не само съпружеското, но и душевното им равновесие. Лора се самоубива. Поетът решава да я последва и се прострелва, но оцелява.

Това е началото на края. И свои, и чужди го обявяват за убиец на жена си. Срещу него е заведено дело. Уволнен от театъра, той остава без всякакви средства. Народното събрание му отказва пенсията, за която  ослепелият Яворов моли.

„Слепотата не ме убива, убива ме горчивото съмнение на моите съвременници.”

Убива го гнета от страшното жестокосърдечие на времето, в което живее.

 Великият български поет слага край на страданията и злочестия си живот с чаша отрова и един куршум в главата. И поема сам „подир сенките на облаците”…

Ала остава вечно жив в сърцата и умовете на потомците, защото

„ГЕНИЯТ НЯМА ВЪЗРАСТ И НАРОДНОСТ”.

 Цитираният  текст е от книгите на Ганка Найденова-Стоилова „П. К. Яворов: Летопис за живота и творчеството му”, БАН, 1986 и романизираната монография „П. К. Яворов” от Любен Георгиев, 1972.

Мария Маринова, 2023 г.